Уилям Уортън - Илюзии

Мислите ми са странни. С течение на годините подсъзнателно съм подредил коледните песни в специална и неизменна последователност. Ето защо, стигнем ли до тази част на „Тиха нощ“, аз автоматично превключвам на „Елате, всички вие правоверни“.

Когато децата бяха малки, нямаше борба за надмощие и всичко беше наред. Всички се радваха, че някой подхваща следващата песен, но сега съм предпазлив. Не желая да изпълнявам трудната роля на баща. Особено сега. Чакам. Цари тишина. После Маги, която сигурно си е била втълпила същото, запява „Елате, всички вие правоверни“ и отново всички се включват. Така е с всяка песен. Пеем и работим. Лор прибира опаковките от коледната украса и кутиите. Никол мете под елхата. Маги седи и пише писмо. Надявам се, че е до съпруга й. Бен разравя огъня. Лор донася адвентистките календари и ги осветява. Адвентизмът не означава много за нас, но запалените свещи в тъмната стая са нещо друго.

Чувам, че Майк слиза по хълма с мотоциклета. Знам, че не би искал да пропусне коледните песни. Той е най-сантименталното ни дете. А може би Маги. Трудно е да се каже. Всичко, по което можем да гадаем, е колко казват или показват, а това обикновено е много малко.

„Какво ти доставя удоволствие“ е мисъл, която ме преследва през последните дни. Какво очаквам цял живот? Каква награда? Каква реализация? За какво е всичко това? Изпитвал съм мигове на силна радост, както в миналото, така и сега. Но те винаги се промъкват крадешком, неканени и без предизвестие. Това засилва подозрението ми, че няма нищо друго, освен илюзии и фантазии, предназначени да стимулират разсъдъка.

Но едно от удоволствията, които с нетърпение очаквах, когато бях трийсет-четирийсет годишен, беше да наблюдавам как децата ми растат и стават самостоятелни и непряко да участвам в борбата им за по-добър живот — какъвто и да е той. Но това така и не стана. Още една надежда, изпарила се във въздуха. Би било хубаво, ако съхраня тези илюзии , но трябва да внимавам да не чакам твърде дълго и накрая да остана с тръпчивия вкус на разочарованието. Това може да се случи много лесно.

Децата ни вече са независими и в живота им сега няма място за Лор и мен, освен може би като част от тяхната илюзорна система. В най-добрия случай ние сме нещо като трамплин за скачане във вода или боксова круша. Но така и би трябвало да бъде.

Границата между желаното и действителното е безвъзвратно размита.

Майк се качва по стълбите. Целият е покрит със сняг. Сигурно е било много трудно да кара мотоциклета по онзи хълм. Носът му е зачервен, а очите блестят. Все едно в къщата е влязъл един млад Дядо Коледа, който носи радост и загадъчност от Северния полюс. Той изтърсва снега от дрехите, косата и брадата си и сяда между Лор и Маги.

Сетне запява следващата песен — точно онази, която е на ред. „Радост за света“. Пеем прочувствено. Майк още е развълнуван от снега и пътуването по хълмовете. Отмерва такта и ни ръководи. Животът не може да бъде по-хубав. Де да можех да капсулирам всичко това и да си пускам по малко, когато искам.

Поглеждам часовника си. Осем и трийсет. „Среднощната“ литургия в Лини е в девет. Няма начин да оправдая желанието си да отида на тази литургия. Не съм набожен и не ходя на църква. Ако се придържаме строго към дефиницията, аз дори не съм християнин, нито привърженик на някоя религиозна догма, но в мен има нещо религиозно — вероятно езическият ми интерес към мистичното. Литургията е като гвоздеите на разпятието — нещо реално, с което се прикрепя някаква мечта, желание или безплътен идеал.

Всяка Коледа посещавам местната литургия. Правех го още когато я отслужваха в полунощ. За мен тя е част от Коледа. Харесва ми как хората се събират посред нощ. Идват дори такива като мен, които обикновено не ходят на църква. Събираме се под купола на църквата, където се ожениха Маги и Джордж и присъствах на погребенията на някои от селяните, включително на мосю Калве и на мадам Журдан. За мен това е все едно да се сбогуваш с изминалата година и времето и да поздравиш новата — каквато и да бъде. Поредната стъпка към моето изчезване.

Рекордът ми за всички времена е счупен, когато четири коли спират с предложение да ме закарат до върха на хълма. Сигурно вече знаят, че обичам тази разходка по това време на годината, но сега вали сняг и им се струва невероятно.

Пътят не е хлъзгав, но се радвам, че съм обул гумени ботуши с дебели подметки. Ако бях с обикновени обувки, щях да сипя сняг наляво и надясно. Студено е и духа вятър, но не силен.