Уилям Уортън - Илюзии

Лор вдига глава.

— Елизабет Първа, може би най-значимата кралица в историята, е била дребна жена, Ники. Може и ти да си кралица, но да не го знаеш.

— Оставям това на теб, мамо. Ти ще ме направиш кралица. Благодаря все пак.

Тя се приближава и окачва сребристите гирлянди на главата на Лор, после се отдръпва.

— Ето, това наричам истинска кралица.

Придърпвам два стола до елхата.

— Кой иска да окачи топките на върха? Всички ли сме съгласни, че там трябва да бъдат най-малките?

Само се опитвам да задействам нещата. Лор се приближава до мен. Държи няколко топки.

— Ти слагай от едната страна, Уил, а Бен — от другата. Аз ще ви ги подавам. Завързала съм им конци.

Бен и аз се качваме на столовете. Макар че е най-високият, той изпитва смъртен страх от височини. Ето защо, може би Бен не е най-добрият избор. Качва се предпазливо и бавно протяга ръце нагоре.

Лор му подава украшенията. Навеждам върха на елхата, така че Бен да сложи звездата. Това изисква известна сръчност, защото отворът е мъничък. Бен внимателно маха металното капаче с ножа си и надява звездата на клонката. Сетне бавно я пуска.

Никол и Маги слагат щипките за свещите и средно големите топки. Имаме хубави украшения за елха. Събирани са в продължение на години. Тъй като тази Коледа за пръв път украсяваме малка елха, би трябвало да са предостатъчно. Ники окачва една яркосиня топка и се отдръпва.

— Мисля да надзиравам тази работа. Някой трябва да гледа дали цветовете са разпределени правилно и дали има незапълнени клонки.

Тя отива до хладилника, изважда бутилката „Шабли“ и налива половин чаша. Лорета става и двете с Маги започват да подават украшения. Маги поглежда крадешком първо едната, после другата, но Лор се е съсредоточила върху елхата и се усмихва по характерния за нея начин — чудесна глуповата усмивка, предназначена за всички. Усмивка, която би могла да спусне във вода хиляда кораба, но само леко е сръгала един идиот без секстант, компас и карта и четири деца, които не знаят къде е най-близката суша. Лор наистина е твърде добра за нас.

Понякога се отчайва, но не го показва. А може би не се отчайва, нито очаква някаква гарантирана реалност. Винаги се опитвам да прочета мислите на другите хора, но накрая се забърквам в своите. Извръщам глава.

— Никол, кажи ми къде да сложа тази топка? Тя е последната от малките и оттук не мога да преценя къде ще стои най-добре.

Бен слиза от стола, сякаш е изкачил сам Айфеловата кула в буря. Никол сочи с пръст.

— Ей-там, малко по-надолу от звездата. Трябва да сложиш и гирляндите, докато си още на стола.

Тя ми подава лъскавите леки гирлянди. Взимам ги, поглеждам Лорета и се усмихвам.

— Не се безпокой, скъпа, обещавам, че няма да ги хвърля. Ще ги сложа нежно и внимателно, с добре премерена грациозност и един по един на най-празните места.

Тя се усмихва широко и намига.

— Сложи ги, както искаш, Уил. Знам, че ще го направиш както трябва. Не си толкова вятърничав, на колкото се правиш.

— О, не, мамо. Не пускай на свобода лудия хвърляч. Виждала съм го как хвърля гирляндите във въздуха и не уцелва елхата. Донесла съм ги чак от Сан Диего.

— Обещавам, Никол. Ще поставя внимателно всяко гирляндче, сякаш е злато. Няма да ги хвърлям.

Всички играчки са окачени на елхата. Бен е седнал да чете и от време на време поглежда през рамо, за да види как вървят нещата или да направи някое предложение. Лор слага свещите. Маги наглася и последния гирлянд. Отстъпвам назад, после се приближавам до нашето легло и се просвам. Всичко изглежда хубаво и всички се държат разумно. Във въздуха се носи някакво напрежение, но няма препирни и никой не се опитва да прави сцени. Бих искал наистина да мога да се отпусна.

Поглеждам през прозореца. Пълен мрак. Изправям се на колене и надничам през западния прозорец. Единствената бледа улична лампа е запалена, а снегът пада равномерно и настоятелно като на коледна картичка. Пътят е затрупан, а храстите — приведени под тежестта на бялото си бреме.

Ставам и хвърлям в камината още едно дърво. Елхата е близо до огъня, но мисля, че няма реална опасност да пламне. Дръвчето е сурово и от дълбокото огнище не може да излети нито една искра. Но някой пожарникар в Чикаго сигурно е сложил няколко вида пожаросигнални системи. После вероятно ще настъпи истински холокост — мислиш ли твърде много за нещо, то непременно става. Убеден съм в това.

Лор започва да пее — отначало сякаш е смутена, но сетне всички подхващат „Тиха нощ“. Пеем тихо и внимаваме да не се впускаме в солови изпълнения. Дори Бен се включва. Завършваме с „Спи в божествен покой…“ и настъпва тишина.