Уилям Уортън - Илюзии

Горката Лор. Отначало все ми напомняше какво съм обещал и казал. Често променях мнението си. Обичах да цитирам известни фрази от автори, чиито имена не помнех, но това не помагаше. Мисля, че вече се е отказала. Много рядко ми прави забележки. Може би вече се е примирила с факта, че съм побъркан и не разчита на мен. Дори аз не разчитам на себе си.

Надявам се, че Лор поне знаеше в какво се забърква. Вероятно е мислила, че ще ме промени. Може би още смята така, но аз съм на друго мнение. Междувременно Майк и Лор са подредили красиво масата. Намерили са някаква стара покривка, която не е твърде плесенясала и са разпънали, за да прикрива грубо издяланите дъски. Има чаши и чинии. Измили са ги с водата, която Бен донесе от извора. От сака с обяда излиза три четвърти франзела, сирене „Камембер“, домати, кренвирши, масло и туршия. Бен дялка пръчки, за да препече кренвиршите. Никол вече е набола два и ги слага над огъня.

Маги и аз започваме да украсяваме хижата с борови клонки и бодлива зеленика без плодове. Стаята се е проветрила и затоплила. Дори Маги съблича якето и маха вълнената шапка от главата си.

Навън вятърът духа ожесточено. От време на време поривите са толкова силни, че от дърветата се чупят клони. Бен стои до прозореца и гледа към извора.

— Започва да вали, татко! Сняг! Ти каза, че ще стане така и ето — ще имаме сняг за Коледа.

Никол застава до него.

— Престани, Бен. И ти си луд като татко. Това не са снежинки, а листа и вейки, носени от вятъра.

— Не. Погледни, Ники. Вгледай се внимателно и ще видиш.

— Господи! Той има право. Наистина вали.

Никол и Маги започват да танцуват в кръг, като се навеждат и полюшват. Бен доближава нос до стъклото на прозореца и се вторачва навън, преструвайки се, че не ги вижда. Никол маха шала си и го хвърля на пода.

— Хайде, татко, мамо. Танцувайте с нас. Това е танцът на снега. Ще танцуваме, докато натрупа толкова много, че няма да виждаме дърветата.

Никол е оставила кренвиршите на каменната плоча до камината. Бен разбутва двете танцуващи момичета и отново наглася кренвиршите над огъня. Сграбчвам Лор през кръста. Тя слага ръце на раменете ми и двамата започваме да се въртим в кръг. Стаята не е много голяма и затова се блъскаме. Въртим се все по-бързо, а снегът се завихря и засилва. Лор запява „Радост за света“. За пръв път танцувам на коледна песен. Може би за пръв път някой го прави.

Сетне Майк подхваща „Украсете залите“ и ние започваме да танцуваме още по-бързо. Всички сме се хванали за ръце и се въртим. Майк и Никол ни водят. Тя слага ръцете ни на раменете, за да има повече място и да се обединим. Кара ни да полюшваме крака и да ги кръстосваме, сменяйки посоката. Движенията приличат на гръцки народен танц. Майк се опитва да доведе Бен при нас, но Бен само поклаща глава, без да се обърне. Сега пече следващите два кренвирша. Мисля, че има проблем с външното изразяване на чувствата си, но когато порасне, ще се оправи. Поне така се надявам. Проблемът е сериозен. Самият аз цял живот съм се борил с него. Аз съм като автомобил със запушени клапани. Но в момента се забавляваме твърде добре, за да се тревожа за такива неща.

Завършваме с пълната версия на „Добрият крал Венцеслас“ и накрая така се уморяваме, че падаме на пода. Задъхани сме и се смеем. Никол става първа.

— Трябва да ви кажа, че най-после се стоплих. Хайде, Бен, размърдай се. Дай ми една от пръчките си и да продължим с печенето. Умирам от глад.

Редуваме се да ядем и да готвим. Разрязваме франзелата и правим сандвичи с кренвирши, домати, туршия и сирене. Бен донася още едно ведро с вода за пиене. Водата е толкова чиста, студена и бистра, че има вкус на трева — като хубаво рейнско вино. За пръв път усещам някакъв вкус в тази вода. Но се чувствам много добре и ароматът, примесен с мириса на препечените и опушени кренвирши, узрялото сирене и дижонската горчица, е идеален.

Здрачава се. Вятърът не духа толкова силно, но снегът пада на големи меки снежинки. Поляната е побеляла. Тази година изглежда ще имаме истинска Бъдни вечер.

Обикновено вали през някои от дните на двуседмичната ваканция, но не и на самата Коледа. Щастлив съм, че този е един от редките случаи. Започвам да чувствам, че нещата ще се оправят. Дори останалото да е пълен провал и тази Коледа да е последната за нас, поне танците в хижата на Майк бяха чудесни. Няма начин да планираме нещата.

Накрая прибираме остатъците от обяда и угасяме огъня, а Лор взима клонката зеленика с плодове. Излизаме и Майк заключва вратата. Не ми се иска да напускам хижата — идеално място за Коледа. Пък и усамотено. Възможно ли е една къща да се чувства самотна и изоставена?