Уилям Уортън - Илюзии

Майк се вторачва в храста.

— Не мога да повярвам, татко. Няма никакви плодове. Този храст винаги е бил последната ни надежда.

— Това само доказва, че животът не е купа с плодове, Майк.

Никол и Маги викват в един глас.

— О, моля ви. Някой да му запуши устата. Не позволявай на татко да започне да хитрее, Майк. Ще добавя към всичко някакъв нестандартен каламбур и това само ще развали Коледа.

Майк се обръща и тръгва по пътеката. Тътря крака, за да настигна Никол и Маги. Лорета изостава, за да върви с Бен.

— Добре, обещавам да се контролирам. Каквото и да стане с кръвното ми налягане, ще преглътна гордостта си и няма да ви досаждам с остроумията си.

Най-хубавото от всичко е разходката. Земята е покрита с листа, обагрени в различни нюанси на кафяво — дъбови, букови, брезови и върбови, а в по-сенчестите места има сняг. Тъмнозеленото на бодливата зеленика и на боровете подсилва земните цветове. Както и мъхът по стволовете на дърветата и камъните. Тук пътеката е ясно очертана, замръзнала и кална. Трябва да вървим по края, за да не се подхлъзнем. Прехвърляме върха на хълма. Вдясно има рид, висок метър и двайсет, а вляво — стръмен склон, водещ към поляната до селото. Прекрасен е. Хълмовете на запад и на север са озарени от слънцето. Тревата още е зелена и почти по нищо не личи, че е Коледа.

Изоставам. Другите бързат напред. Дори Лор и Маги ме изпреварват. Не съм уморен. Само ме е обзела някаква отпадналост. Обичам да бъда в гората със семейството си. Поглеждам към тях и знам, че всички те са от нашата кръв и са произлезли от Лор и мен. Когато се оженихме, не мислех за това. Разбира се, искахме деца, но като ги гледам сега — пораснали и големи хора, всеки с идеите и начина си на живот — имам чувството, че това е чудо.

Надявам се, че ще си намерят добри партньори в живота. За мен най-лошото нещо е самотата. Въпреки трудностите, неуспехите, постоянното приспособяване, приемането на неизбежното, вечното безпокойство и тревоги, аз не знам какво би означавал животът ми, ако нямахме семейство.

А сега Маги се отделя и иска да живее сама. Мисля, че между Майк и Женевиев нещо ври и кипи — за добро или зло. На Никол е много трудно да се угоди. Вероятно й трябва някой като Майк — умен, но с улегнал подход към живота. Не, Никол ще се побърка. Ала подобен човек би бил най-подходящият съпруг за нея. Тя ще го уважава и същевременно няма да изпитва потребност да му съперничи.

Цялата представа за любовта е много сложна. Явно не става дума само за секс, макар че половото влечение би трябвало да е част от нея. Необходимо е общо съгласие относно начина на живот. Навярно доверието и толерантността са важни колкото уважението, възхищението и дори страстта. Но в любовта не бива да има манипулации, чувство за собственост, игри на надмощие и съперничество. Стремежът към власт може да унищожи любовта по-бързо от всичко. Прекаленото взиране в мислите и чувствата на другия и настояванията за специално внимание превръщат закрилящата сила на любовта в клетка. Това са някои от нещата, в които бях започнал да вярвам, но сега разбирам, че не е толкова просто. Животинското у нас не се оставя да бъде убедено лесно. Егото ни е твърде лабилно и крехко.

Никол спира и изважда фотоапарата си. Наближаваме хижата на Майк. Тя е пред нас, скрита сред дърветата.

— Господи! Бях забравила колко е хубава хижата на Майк. В Америка всички мечтаят за такова убежище, когато пушат марихуана. Като сън е.

Майк стои и гледа, а тя снима и се приближава към хижата, за да направи още една снимка. Това дава възможност на Маги и мен да ги настигнем. Обръщам се да видя къде са Лорета и Бен. Той е далеч назад и върви покрай потока. Бърка в студената вода, изважда камъче, оглежда го и после го пуска в бързия ручей. Бен харесва гладки яйцевидни камъчета. Има цяла колекция.

Провираме се под бодливата тел, за да влезем в гората на Майк. Мястото е около два акра и той го е превърнал в парк. Дърветата, които е изсякъл, са струпани по краищата на имението и са сухи, така че Майк има не само ограда, но и неизчерпаем запас от дърва за огрев.

На пет крачки от верандата има поточе, което не пресъхва през цялата година. Вратата е голяма, сякаш е правена за великани. Тя е единственото нещо, което се вижда от разстояние. Боядисана е в електриково синьо. Стените са облицовани с дъски в естествен цвят, а покривът е от сиви плочи, покрити с мъх.

Майк измъква ключа изпод плочата, където обикновено го държи. Мисля, че аз съм последният, който го остави там. Това беше в края на август. Той кляка и пъха ключа в катинара, който едва ли би спрял някой, но сигнализира, че собственикът не желае неканени гости.