Уилям Уортън - Илюзии

Огънят се разпалва. Слагаме в средата един от пъновете, които Майк донесе. Изпращам Бен да повика Лор и момичетата.

Майк изважда обяда. Взима няколко чинии от бюфета, който е направил, за да предпазва храната от плъхове и други гадини. Преди две години двамата с Женевиев живяха тук почти през цялото лято. Тя е истинска домакиня и го накара да направи някои подобрения, за които той не би се сетил.

Огънят лумва. Не съм убеден дали се дължи само на психологически причини, но ми се струва, че в стаята вече е по-топло. Махам шала и ръкавиците си. Навън се е появил резлив вятър. Може би вътре е по-топло, и защото сме на завет. Пушекът почти е изчезнал и аз изпитвам тиха радост, че съм тук, в гората, в хижата на Майк.

Тъкмо започвам да се безпокоя дали Бен не се е изгубил, докато търси жените, когато виждам, че идват. Бен се препъва, носейки дървено ведро, вероятно пълно с изключително чистата и бистра вода от плиткия поток. Никол и Маги държат борови клонки, а Лорета — стрък бодлива зеленика. Отивам да отворя вратата. Те изтупват краката си на верандата. Никол влиза първа.

— Решихме да украсим хижата на Майк. Големият ми малък брат имаше нож и отрязахме борови клонки, а мама намери зеленика с плодове. Може би, в края на краищата, ще празнуваме Коледа както подобава.

Маги едва се провира през вратата. Натоварила се е с мокри борови клони, които се навират в очите й. Лицето й е зачервено от студа. Хубава е. Не мога да не си помисля колко тежко ще понесе загубата й Джордж. Чудя се какво ли бих направил, ако Лор бе поискала да се разведем, след като бяхме живяли заедно седем години и Маги беше на шест, а Майк — на три. Вероятно нещо тъпо и отчаяно. Трудно е дори да се мисли за такива неща, макар че децата са пораснали.

Маги се приближава до огъня и се обръща с гръб към него.

— Татко, гората е много красива. Навсякъде има мъх и дърветата изглеждат вълшебни, без да са страшни. Досущ немска приказка.

Тя оставя боровите клонки до стената, която гледа към поляната. Лор влиза с неотразимата си походка — бавно и сякаш се плъзга — и се усмихва. Върти глава и поглъща всичко, все едно е осъден на смърт престъпник, който отива към електрическия стол и за последен път гледа света, за да види колко е хубав.

— Виждаш ли каква зеленика намерихме, Уил, скъпи? Огромен тъмнозелен и бодлив храст с една-единствена клонка с плодове. Това сигурно означава нещо. Коледен подарък за нас.

Тя вдига клончето над главата си.

— Отидохме до потока на Майк, после минахме покрай извора. Бен ни пресрещна, точно когато вървяхме край гората на мадам Калве. Даде ни нож и ни помогна да отрежем борови клонки, за да украсим дневната. Прекрасно е, нали?

Бен влиза и застава зад Лор. Ведрото е пълно почти догоре. Явно преди това го е измил добре. За един родител е страхотно да гледа как децата му постепенно се учат да правят всичко, както трябва.

— Къде искаш да го сложа, татко?

— В кухненския ъгъл, Бен. Изворът беше ли пълен с листа?

— Да, но аз го изчистих. Водата беше чиста като въздуха. А глинените съдове, които направихме миналото лято и закачихме на онова дърво до извора, са още там. Дъждът и снегът не са ги разтопили. Трябва да занеса в Париж малко от онази глина, за да я покажа на учителката по грънчарски занаяти. Мисис Райт вечно търси нови видове глина.

— Твърде е студено, за да ровиш в глината, Бен. Може да вземем малко, когато дойдем за Великден.

— О, татко, сигурно ще забравиш. Ти никога не изпълняваш обещанията си.

— Само ми напомни, Бен, и ще го направим. Обещавам. Честен кръст. Остарявам и започвам да забравям.

Никол също топли гърба си на огъня. Маги се е сгушила до нея. Изглеждат премръзнали. Маги поглежда Бен.

— Това не е само от възрастта, Бен. Той никога не помни какво обещава. Обещанията не означават нищо за него. Но въпреки това, е добър татко. Само дето главата му вечно се върти из облаците на космологията, времето, смисъла, реалността и други подобни. Знам, че ако му напомниш, ще ти помогне да занесеш малко глина в училище.

Тя има право. Не би го казала, ако не беше вярно. Честността и навременната намеса винаги са означавали много за нея. Сигурно й е било трудно да израсне с човек като мен, който не знае дали нещо наистина съществува и не си спомня нищо.

Това вече не ме безпокои много. Извинил съм се. Лор свикна да живее така, но за Маги и Ники е трудно. Много ме бива в обещанията. Ако пътят към ада наистина е постлан с добри намерения, аз съм си направил императорска магистрала, водеща право в пъкъла. Възможно ли е човек да се промени?