Уилям Уортън - Илюзии

С върха на ботуша успявам да изкъртя от повърхността на бента три камъчета — две гладки и едно грапаво. Навеждам се да ги взема и дори през ръкавиците те смразяват пръстите ми. С всички сили запращам грапавото камъче върху леда. Застанал съм върху малката дървена платформа, от която през лятото се спускам във водата, за да поплувам преди закуска и след като съм пробягал обичайното разстояние.

През летните утрини влизам тихо в езерото, за да не изплаша рибарите, спуснали въдиците си в другия му край. Днес платформата е заледена, но подметките на ботушите ми не се плъзгат по нея. Камъчето отскача от леда, след като оставя в него малка вдлъбнатина, подскача и се плъзга още няколко метра по огледалната повърхност. Ледът от единия до другия край заскърцва и надава дълбок стон. Навремето един приятел ми обясни, че виещият звук се получава поради факта, че ледът се разчупва по повърхността със свръхзвукова скорост, по този начин се създава ехо. Обяснението изглежда невероятно, но звукът действително е вълшебен.

Здраво хващам някакъв надвиснал клон и предпазливо спускам крак върху леда, за да проверя здравината му. Разнася се тихо пращене и се появяват пукнатини, които се разпространяват във всички посоки. Изглежда, че дебелината на леда е около три сантиметра. Взимам гладкото камъче, замахвам и го запращам към невероятната огледална повърхност, напомняща бистра вода. То отскача само веднъж и започва да се плъзга без усилие, придружавано от кънтежа на пропукващия се лед; струва ми се, че никога не ще спре. Продължава да се плъзга, докато почти изчезва от погледа ми; попада сред тръстиките върху блатистата почва на противоположния бряг на езерцето и пътят му е препречен от купчината пръст над убежището на някакъв воден плъх.

Каня се да хвърля третото камъче, което сякаш изсмуква топлината от пръстите ми, в този миг слънцето наднича иззад източния склон и долината като че запламтява. Светлината е почти бяла, като нафора, нарисувана от испански художник от осемнайсти век.

Времето сякаш е осезаемо. Чувствам го да преминава през мен. Когато човек се замисли върху същността на времето (а аз доста размишлявам върху този въпрос, та нали все пак се смятам за философ), осъзнава, че времето е най-загадъчното явление за човечеството.

Опитваме се да го определим чрез часовници и календари, които до голяма степен се основават на движението на Слънцето, Луната и Земята, ала това са само измервания. Можем само да предполагаме, че времето е свързано с пространството и с материята, каквото и да представляват те. Ако са възникнали случайно, то и определянето на времето е започнало от този миг. И все пак то не може да започне, тъй като думата „започвам“ означава начало, а началото и краят са функции на времето.

Но независимо от всичко слънцето, което се издига над хълмовете, е истинска светлина, която достига до Земята, преминавайки милиони километри, за да направи възможен живота на обитателите й.

Още преди да се е показало напълно, усещам лъчите му върху леденостуденото ми лице. Те стоплят душата ми. Пъхвам последното камъче в джоба си и свалям ръкавиците, за да подложа дланите си под вълшебните лъчи. Затварям очи и обръщам лице към слънцето.

Но дори и през затворените клепачи усещам топлината, означаваща нов живот. Иска ми се да затая дъх, да запея или да затанцувам; да направя нещо, с което да изразя благодарността си.

Ала само отново нахлузвам ръкавиците, отварям очи и наблюдавам как слънцето се отделя от земята и отново се превръща в небесно тяло, което безвъзмездно ни дарява с топлина и живот. Заричам се да изразя благодарността си като докажа обичта си на любимите ми хора. Де да можех някакси да обясня на Лор, на децата каква радост ми доставят, въпреки недостатъците си. Но все се случва нещо наглед маловажно, което ми пречи да изразя истинските си чувства. Все пак непременно ще опитам.

Но преди това ми се иска да повървя, да чуя и да усетя скърцането на замръзналата трева под краката ми. Заобикалям езерцето и се отправям към дома на семейство Русо. Стволовете и клоните на дърветата са покрити с дебел леден слой, който е прозрачен като лак; пропуква се под слънцето и образува хиляди цветни призми, отразяващи се от сланата по земята.

Всяка една от необраните и изсъхнали къпини по заскрежените храсти е обвита от напълно прозрачна ледена капсула с неправилна форма, и напомня насекомо в кехлибар. Натежали са върху клоните както през лятото, когато са пълни с пурпурен сок, подсладен от слънчевите лъчи.