Уилям Уортън - Илюзии

Преминавам по мостчето и насочвам колата по черния път, който е малко по-широк от пътечка; лъкатуши нагоре-надолу из гората, която едно време наричахме омагьосана: нявга тя бе приказна страна, където се издигаха огромни дъбове, покрити с мъх, а днес тук се виждат само елхички, засадени преди три-четири години. Когато минавам покрай дома на Женевиев забелязвам, че капаците на прозорците са затворени; но вратата на хамбара зее и ми се струва, че единият прозорец е осветен. Навярно майката на Женевиев е там; тази Коледа ще бъде доста тъжно за нея. Липсва ми смелост да направя онова, което стори тя; надявам се, че същото се отнася и за Лорета. Може би цялостта на семейството означава много за мен. Освен това съм прекалено инертен, липсва ми смелост, обичам да обмислям всичко. Това обяснява много.

Натискам педала за газта и се заричам, че тези дни ще се отбия да й честитя Коледа. Превключвам на първа и се отправям към Вошо. По шосето почти няма сняг, но попадам на заледени участъци. Оставам на първа и се спускам по склона към мелницата. Оставил съм вратите на хамбара отворени и лесно ще вкарам колата.

Влизам в градчето без да срещна нито един автомобил, фиатът поднася в калта пред гаража; спирам, изключвам двигателя и фаровете и за миг оставам да седя в мрака, докато кръвното ми налягане се нормализира.

Сетне слизам и затварям портата на хамбара. Запалвам фенерчето и заобикалям колата, като си проправям път през останките от мотоциклети, отварям вратата; освобождавам прегънатото връхче, което се допира до стъклото и внимателно изваждам елхата. Хващам ствола през средата и няколко пъти удрям долната му част в пода на хамбара.

Открехвам вратичката, прорязана в портата, за да проверя минава ли някой по улицата. Няма жива душа. Прекрачвам прага и прецапвам през калта, понесъл елхата под мишница като младоженка. Влизам през вратата на избата и се залавям да избутам дръвчето нагоре по стъпалата. Страхувам се, че когато го промуша през отвора в пода, ще счупя някое клонче. Лор придържа капака и долната част на ствола. Промъквам се през отвора и поемам елхата; навярно представлявам незабравима гледка: победоносното завръщане на смелия крадец, чиито дрехи са подгизнали от влага, лицето му е издраскано от елховите клонки, а побелялата му коса се развява като буйна грива.

Измъквам елхичката, която купихме в Невер от дупката във воденичния камък, изхвърлям я на верандата и на нейно място поставям новото, току-що отрязаното дръвче. То приляга идеално в отвора и се изправя гордо, като върхът му почти достига гредите на тавана; мокрите клончета се разперват. Не са прекалено нагъсто, но помежду им няма грозни пролуки; Бог знае как, но по тях няма и кал.

Бен се ококорва, после присвива очи, което при него замества усмивката.

— Това се казва елха, татко. Като я гледам, изпитвам желание отново да повярвам в съществуването на Дядо Коледа.

Лор ме прегръща и ме притиска към себе си.

— Стига да искаш, нямаме нищо против, Бен; навярно има някакъв начин да го сториш — попитай баща ти, той е експерт в тази област.

— Не, едва ли ще мога, прекалено трудно е. Всъщност никой не иска петнайсетгодишните момчета да вярват в измислици като Дядо Коледа. Неподобаващо е на възрастта им.

Лор ми налива чашка „Поар Уилям“. Запалваме свещите на масата и изгасваме всички лампи. Стаята се осветява само от отблясъка на огъня в камината. Топло е, затова сме изключили електрическите радиатори; работят само газовите. Стайният термометър, монтиран върху наскоро лакирания барометър, показва двайсет градуса. Външният посочва два над нулата, което означава, че все още има възможност да завали сняг. Когато бях обзет от манията за лакиране, съм намазал и пластмасовата кутия за кибрит до умивалника, включително драскалото, затова доста се поозорваме, докато запалим свещите. Обаче все пак успяваме.

С Лор тихичко запяваме коледни мелодии. Бен ни приглася с тананикане. Гласът му е плътен и мелодичен, но днес за пръв път синът ни се присъединява към нас, докато пеем. Само преди година безшумно би излязъл от стаята, за да отиде в хамбара или на разходка. Бен изпитва ужас, дори отвращение от публичните изяви. Разбирам и споделям тези негови чувства. Човек изпитва тъга и гледа да избяга, когато ближните му свирят или играят роли, отчаяно опитвайки се да докажат, че съществуват . Често плача по време на концерт или на театрално представление. Мъчно ми е за музикантите, за актьорите, за всички онези, които се препитават, като позволяват на публиката да проникне в техния собствен, измислен свят.