Уилям Уортън - Илюзии

Второ, кръвното ми се е понижило и се чувствам доволен и спокоен, в мир с целия свят.

Отново обмислям какво ни предстои и всъщност съм загрижен за реакцията на Лор. Но не се страхувам, че чувствата й ще бъдат засегнати.

За мен денят преди Коледа е по-важен и по-вълнуващ от самия празник. Радостното предчувствие и очакването са част от магията. Чувам равномерното дишане на Лор. Бен се е проснал по цялата си дължина върху походното легло, ръцете му висят отстрани. Спи спокойно и непробудно — не се мята, не скърца със зъби, не се стряска от кошмари и не смуче палеца си. Предпочитаме да мислим, че за спокойствието му сме допринесли ние с майка му, защото никога не сме го оставяли да плаче, докато се умори и заспи, никога не сме го изоставяли сам в мрака, когато е искал да бъде с нас. До седмата си годишнина той прекарваше поне половината нощ в нашето легло, обикновено сгушен в мен. Нямах нищо против, дори ми харесваше; мисля си, че да спиш сам е противоестествено. Когато отглеждахме първите ни три отрочета, с Лор бяхме млади и глупави и вярвахме на авторите на различни книги, които твърдяха, че малките деца трябва да бъдат приучени да не напускат леглата си нощем. В резултат и тримата спят неспокойно. Самият аз започнах да спя непробудно едва когато наближих четирийсетте. Напоследък трудно успявам да се унеса дори с помощта на валиума, но тревогите не ми дават покой.

Докато се взирам в таванските прозорчета, забелязвам, че навън започва да се развиделява. Сякаш виждам ясното синьо небе зад клоните, надвиснали над нашия покрив. Стаята бързо се изпълва със светлина.

Предпазливо ставам от леглото, нахлузвам леденостудените си чехли, пристягам разхлабения ластик на пижамата, усилвам газовия радиатор и наливам вода в чайника. Обичам да го пълня през чучура; може би подсъзнателно изпитвам сексуално удоволствие, известна компенсация за неуспеха ми да бъда любовник на жената, която обичам.

Запалвам печката и поставям отгоре тенджера с вода за миене. Промъквам се покрай походното легло, обръщам дънера, който гори в камината и поставям още един. Стайният термометър показва четиринайсет градуса — за един час би трябвало да се повиши до обичайните двайсет. Приближавам се до вратата и отдръпвам дебелите червени завеси, за да проверя данните на външния термометър.

Поразен съм, когато съзирам белезникавото, бавно просветляващо небе над заскрежените дървета, което постепенно преминава в прозрачна синева. За миг оставам неподвижен, смаян от незабравимата гледка.

Досещам се да погледна термометъра през заскрежения прозорец. Двайсет и два градуса под нулата! Слънцето още не е изгряло. Колебая се дали да събудя Лор и Бен или сам да изживея този вълшебен момент. Надделява егоизмът ми: казвам си, че довечера ще си легнат късно заради тържествената вечеря в дома на мадам Калве, освен това ще бъдат уморени от възбудата около посрещането на момичетата — ще ги оставя да поспят още малко.

Безшумно се обличам, изключвам печката, тъй като водата в тенджерата се е стоплила, и слагам ботушите си, дебелото яке, ръкавиците и вълнената плетена шапка. Предпазливо отварям вратата, излизам и я придърпвам, за да се заключи след мен.

Поглеждам наляво и забелязвам, че водопадът се е превърнал във величествена ледена скулптура. Водните струи са замръзнали в блестящи спирали, наподобяващи прозрачни захарни пръчки. Бръшлянът, който расте около шлюза, също е обвит в лед — зелените му листа са провиснали от тежестта на ледения обков. От скалата са провиснали гигантски висулки, всъщност истински сталактити. Прекосявам верандата, замръзналият дървен под скърца под стъпките ми, после се изкачвам по хлъзгавите стъпала върху дигата и хвърлям поглед към езерото.

То е заледено и е гладко като огледало. Ако човек не знае, че е зима, и ако клоните на разлистените дървета се отразяваха върху неподвижната му повърхност, би си помислил, че е ранна юнска утрин; ала дотогава ни предстои да прелистим половината календар.

Първите слънчеви лъчи все още не са се показали иззад стръмните склонове, обграждащи нашата долина. По небето няма нито едно облаче. Въздухът не помръдва; започвам да се питам дали някога съм чувствал полъха на вятъра; дали отново ще го усетя как милва лицето ми.

Изпълнявам обичайния летен ритуал: изправям се на пръсти и вдигам ръце; пускам душата си на свобода и се опитвам да се слея с великолепното небе. Иска ми се да надам силен вой, но успявам да се въздържа, за да не събудя моето семейство и съседите.