Уилям Уортън - Илюзии

Вечерята е страхотна, токачката е приготвена превъзходно. Поръчвам за Бен цял литър лимонада, а ние с Лорета си позволяваме бутилка „Пули Фюме“, реколта 1976. Ние сме единствените посетители в салона, чиито стени са украсени с глави на препарирани елени и глигани. Ресторантът се нарича „Краят на лова“ и го посещават най-вече местните ловци.

Изминаваме пътя надолу по хълма, заобиколени от непрогледната тъма; когато се прибираме у дома, наближава девет. Разбърквам жаравата в камината, хвърлям още една цепеница в пламналия огън, слагам си ботушите и се подготвям за голямото приключение. Бен знае какво се готвя да сторя, но не предлага да ми помогне. Не го насилвам; в края на краищата кой би искал да прекара петнайсетия си рожден ден във френски затвор; освен това навярно страхът му ще ме изнерви още повече. Вероятно ако сме заедно, непрекъснато ще подскачаме и ще връхлитаме един върху друг в мрака.

Взимам ключовете за колата, които са закачени на пирон над камината, пъхвам в джоба си фенерчето, спускам се в избата през отвора в пода, грабвам триона, окачен над купчината нарязани дърва. Излизам и прецапвам през калта, за да вляза в гаража.

Този път няма да се нервирам, ако не успея да запаля колата; но двигателят очевидно е очаквал да чуе песничката на стартера и се включва при второто завъртане на ключа. Възбужда се лесно като нимфоманка. Откъде ли ми хрумна това сравнение? Опитът ми в областите на секса показва, че дори закоравяла нимфоманка не може да ме прелъсти. Но успях да прелъстя моя инатлив фиат; може би това е знак, че нещата ще се оправят. Шегувам се, разбира се.

Слизам да отворя двойната порта, с надеждата, че двигателят ще се задави и ще спре, но той продължава да работи равномерно.

Бавно изкарвам колата на заден ход; дано да заседне в калта, ала все едно се движа с вериги. По всичко личи, че не мога да избягам от съдбата си.

Изкачвам се по стръмнината към Вошо и се насочвам към Корбо. Карам още осем километра и отбивам по пътя към Монкарон. Отляво се издига елхова горичка; дръвчетата са засадени на половин метър едно от друго; повечето са едва два пъти по-високи от онова, което имаме, но забелязвам няколко, които отговарят на представата ми за идеалната елха. Изключвам фаровете и оставям да светят само стоповете. Толкова е тъмно, че почти не виждам пътя. Изгасвам двигателя и още петдесетина метра колата се движи по инерция. За щастие по шосето няма абсолютно никакви превозни средства. Недалеч забелязвам мостче, което е толкова тясно, че дори един автомобил би се затруднил да премине по него.

Седя в мрака. Спускам двете странични стъкла и се ослушвам; чувам само воя на вятъра, който огъва клоните и шума на капките, които падат от тях; от време на време се разнася писъкът на нощен ястреб или призрачния стон на бухал. Казвам си, че май ще е по-добре да се задоволим с дръвчето, което купихме от Невер, като към върха му привържем елхата на мосю Боден, та да изглежда по-високо.

Обръщам се и взимам триона от задната седалка. Предпазливо слизам от колата и безшумно притварям вратата.

Осветявам пътя си с фенерчето на Бен, ала то не ми помага особено много. Не виждам почти нищо и трябва да действам пипнешком. Препъвам се в мрака, пълзя, лазя и се привеждам, докато се отдалечавам от пътя и навлизам в гората. Опитвам се да не настъпя малките дръвчета, докато опипвам елхите отляво и отдясно, търсейки някоя по-висока от човешки бой. Тъмно е като в рог, така че не съм сигурен относно размерите.

Спирам и се ослушвам. Възможно ли е някой да се е скрил в гората, да се спотайва във влагата и в мрака, за да попречи на един провалил се философ да отмъкне някаква си елха? Разбира се, че е възможно! Налага се да използвам фенерчето. Трябваше да дойда по-рано и да си набележа подходящо дръвче както правя всяка година, ала заради пустия мосю Буден и неговото хилаво клонче не ми остана време.

Засенчвам с длан фенерчето и само тъничък лъч светлина се прокрадва измежду пръстите ми. Оглеждам се за подходяща елха. Забелязвам на двайсетина метра вдясно от мен едно дръвче с подходящата височина и при това доста кичесто. Изключвам фенерчето, като всеки миг очаквам някой да ми изкрещи от мрака, да чуя изстрел и да почувствам как едри сачми се забиват в тялото ми. Предпазливо тръгвам към елхата, като последните десет метра пълзя на четири крака. Опипвам стъблото, за да преценя дебелината му, сетне за секунда го осветявам с фенерчето, за да съм напълно сигурен. Не съм се излъгал, елхата е висока над три метра. Изгребвам пръстта и опадалите иглички в основата й. След като отсека дръвчето, ще прикрия остатъка от стъблото с пръст и сухи листа — с течение на времето съм се превърнал в опитен крадец.