Уилям Уортън - Илюзии

— Беше Никол. Те са добре. Но багажът й се е загубил във Франкфурт, където са сменили самолета, така че ще бъдат тук едва утре сутринта.

Съжалявам, че няма да отпразнуваме заедно с тях рождения ден на Бен, но може пък да е за добро. Така двамата с Лор ще посветим на него цялото ни внимание.

На практика Бен е израснал като единствено дете; изобщо не си спомня кога братята и сестрите му са живели заедно с нас. Всъщност за него те са по-скоро далечни роднини.

Някак си не е честно, че рожденият му ден се пада на Бъдни вечер, още повече, че ден след Коледа с Лор празнуваме годишнина от сватбата ни.

Радвам се, че гостите няма да пристигнат днес, тъй като съм намислил да лакирам; напоследък ме е обзела истинска мания по лакирането. Правя го както някои хора почистват мазетата или таваните си, измиват колите или прозорците си, излъскват обувките или сребърните съдове. За мен това е начин да забравя неприятностите, да успокоя нервите си, когато изпитвам объркани чувства.

Осъзнавам, че действително съм объркан. Доскоро си въобразявах, че се справям с положението и че всичко ще бъде наред, ала сега не съм толкова сигурен.

Непрекъснато си повтарям, че причината е в нежеланието ми да причиня болка на Лор. Но истината е друга, по-дълбока. Страхувам се да мисля как ще живея без нея.

Зная, че постъпвам егоистично. Страхувам се от думите, които ще си разменим. После нещата ще станат непоправими. Изпитвам страх от самия себе си, нямам представа какво се върти в главата на Лорета, какво е намислила.

Част от съзнанието ми отказва да възприеме онова, което се случва. Неприятно ми е да се мисля за страхливец, ала навярно съм именно такъв. Струва ми се, че Лорета възприема нещата не толкова трагично като мен; сигурен съм, че страда и сърцето ми се къса всеки път, когато я погледна. Би било по-добре да поговори с мен за онова, което я терзае. Досега винаги е била откровена и пряма. За разлика от нея аз обичам да увъртам и не се решавам да изплюя камъчето, както се казва в подобни случаи.

Отварям кутията с лак, който е толкова гъст и прозрачен, че прилича на течно стъкло. Когато лакирам дървените повърхности, те ще изглеждат така, сякаш са влажни, пукнатините ще се заличат и мебелите ще станат като нови.

Помитам пода и освобождавам от излишни вещи пространството около нашите легла и умивалника. Потапям четката в кутията и се залавям за работа. Лакът попива в изсъхналите, грапави дъски и те сякаш грейват. Става ми леко на душата; нанасям политурата с равномерни движения.

Ще лакирам пода на части. Този лак съхне бързо; възможно е да свърша всичко за един ден.

Докато работя, ми хрумва, че лакирането е отражение на моята жизнена философия. Начин е да вземеш онова, което имаш или си въобразяваш, че имаш, и да направиш така, че всички да го забележат. Нямам представа как въпросната теория се „връзва“ с идеята на Камю за съхраняване на илюзиите, ала все пак чувствам, че помежду им има нещо общо. Предпазвам повърхностите и същевременно правя нещата да изглеждат по-красиви, отколкото са всъщност. Все пак това не е толкова лошо, нали?

Изпитвам истинско блаженство от работата си. Лакирам бюфета, който сковах преди дванайсет години от дъските, останали след разрушаването на бараката край мелницата. Лакирам кутията за хляб, барометъра, дървеното приспособление, с което някога са повдигали и премествали воденичните камъни, а сега на него е закачен полилей с пет крушки.

Лакирам полицата над камината. Лакирам огромната маса, която монтирахме върху воденичните камъни. Лакирам шкафа, където държим храната; вратата към хамбара и, разбира се, целия под, като поставям дъски, за да се движим из помещението. Тъкмо се занимавам с една от поддържащите греди, когато Бен ме потупва по рамото.

— Татко, погледни, пропуснал си да лакираш дървата в камината.

Думите му спират устрема ми. Поолекнало ми е на душата, освен това неусетно съм употребил целия лак. Ще посрещнем празника с наполовина лакирана греда.

В мелницата мирише като в ателиетата в близост до парижкия ни апартамент, където изработват мебели в стил Луи XV и Луи XVI.

След като обядваме, с Лор даваме на Бен самолета. Синът ми е възхитен от подаръка. Заедно успяваме да го сглобим до три часа. Бен пожела празничната вечеря да бъде в местния ресторант на мадам Льо Паж, но държи за десерта да се приберем в мелницата и да хапнем торта, приготвена от майка му. Помоли (ако е възможно) главното блюдо да бъде pintade — френска токачка. Лор прескача до дома на мадам Лемоан да телефонира в ресторантчето и да провери дали е възможно да изпълнят желанието му. Връща се усмихната, тананика си и подскача , ето защо изобщо не я питам какво са й отговорили. Тя заявява: