Уилям Уортън - Илюзии

Наскоро мадам Лемоан отпразнува осемдесетия си рожден ден. Преди пет месеца тя прекара инсулт, след който получи частична парализа и паметта започна да й изневерява. Сега почти напълно се е възстановила, но в никакъв случай не бива да тича из дълбокия сняг и калта, за да предава съобщения.

Упорито отказваме да си поставим телефон. Смятаме, че телефонът, радиото и телевизията ще нарушават спокойствието ни. Първи в градчето се обзаведохме с модерна тоалетна, но сега сме единствените без трите гореизброени придобивки на цивилизацията. Съобщили сме телефонния номер на мадам Лемоан само на нашите деца и на неколцина приятели. Вече знам, че ни търси някой от тях, когато съседката задъхано произнася:

— На телефона!

Поканвам я да влезе, а Лорета отива в дома й, като минава край бента. Почти съм сигурен, че телефонира Никол, както самата е сигурна, че точно Лорета ще й се обади. Тук е мястото да се впусна в обяснения защо мразя да говоря по телефона, ала няма да го сторя. Мисля, че тайно изпитвам страх от гласовете на невидими хора, които достигат до мен незнайно откъде.

Настанявам старицата в люлеещия се стол пред камината, до нашето мъничко коледно дръвче. Подавам й чаша чай с две бучки захар, изваждам апарата и измервам кръвното й налягане. Мадам Лемоан се люлее на стола и се усмихва.

Лор научи обитателите на селцето да пият чай. Преди нашата поява те обичали силното кафе, или un canon — чаша силно вино, или пък naole — концентрирана алкохолна напитка, приготовлявана от плодовете, които са изпопадали от дърветата, местна версия на джибровата ракия.

Отначало само мадам Калве, мадам Лемоан и мадам Русо пиеха чай; Лор беше шокирана, когато откри, че изсипват в чайник английския чай, който им беше подарила за Коледа, и го варят . Сигурна беше, че след няколко години ще бъдат мъртви след отравяне с танинова киселина.

След този инцидент тя посвети обитателките на селото в тънкостите на приготвянето на истински английски чай: как да използват студена вода, как да дръпнат чайника от огъня в момента, когато заври, как да го подсушават, колко лъжички чай да поставят и как да го оставят да покисне в продължение на три минути. Дори ги убеди да го пият без сметана и без захар. Единствено с мен удари на камък, макар че обикновено постига своето и е доста убедителна. Нищо чудно да накара местните жени да плетат специални покривчици за чайници.

Освен че показах на обитателите на селцето как да си направят модерни тоалетни, моят принос към обществения живот е „кръвното налягане“. Когато сме тук, всяка сутрин устройвам импровизирана клиника: измервам кръвното налягане и пулса на стариците, преслушвам ги и чувам биенето на сърцата им под сбръчканите и увиснали гърди. От време на време по някой от мъжете, Пиер, Клод или Филип е мой „пациент“; навярно си мислят, че измерването на кръвното налягане действа терапевтично.

Мадам Лемоан е твърдо убедена, че нямаше да получи инсулт, ако през лятото съм бил в селцето, не в Америка. Действително изпитвам леко угризение на съвестта.

Когато кръвното й е по-високо от осемнайсет на десет (французите го измерват в сантиметри, не в милиметри), й давам петмилиграмова таблетка валиум и нещо диуретично. Обикновено тези хапчета вършат работа. Свършват и още нещо: в замяна на „лекуването“ получавам яйца, току-що застрелян заек, марули, картофи, домати, зелен фасул. Не си струва да засаждаме зеленчукова градина. Да стискаш гумената помпичка на апарата за кръвно е далеч по-лесно, отколкото да копаеш спечената земя и да носиш вода.

Спускам навития ръкав на мадам Лемоан и й съобщавам добрата новина — dix-sept sur huit , сто и седемдесет на осемдесет (може би инсултът е изиграл някаква роля), сетне вдигам глава и виждам как Лор влиза усмихната, като си тананика.

Всеки, който не я познава, би предположил, че е получила добри новини. Ала след като съм живял цели трийсет години с нея, не съм сигурен какво означава доброто й настроение. Лорета е способна да прекъсне безгрижното си тананикане и най-невъзмутимо да съобщи, че Рим е паднал, че американският президент е мъртъв, че някой е неизлечимо болен от рак или пък че дългогодишни съпрузи искат развод. Обикновено тя пее, когато е изплашена, изпаднала в депресия или е объркана — навярно това е начин да се стегне. Бедата е там, че Лорета пее, тананика и подскача и в случаите, когато е щастлива . Подобно поведение ме обърква. Всъщност подскачането издава истинските й чувства; тя слезе по стълбите с лекота, нетипична за жена, наближаваща петдесетте, ето защо не очаквам да чуя най-лошото.