Уилям Уортън - Илюзии

Лорета и Бен грабват част от провизиите и заобикалят сградата, за да влязат през вратата откъм бента. Аз пък минавам през избата, тичешком изкачвам каменните стъпала, отмествам капака на пода и се озовавам в стаята. Запалвам осветлението, драсвам клечка кибрит и я поднасям към предварително подредените дърва в камината и включвам новия газов радиатор при влизането на жена ми и на сина ми. Отварям входната врата и безмълвно им правя път.

Бен моментално се насочва към любимите си огнестрелни оръжия, които съм окачил край камината.

Лорета изпада във възторг, което ме кара да си мисля, че усилията ми не са били напразни; моментално забелязва завесите и чистите прозорци и заявява, че „блестят дори в мрака“. Прехласва се по украсата, коментира, че всичко е подредено и чисто. Късметлия съм, че съм взел жена, която обича домашното гнездо. Ала при все това имам неприятното чувство, че тя играе някаква роля, че се преструва, опитвайки се да ми достави удоволствие. Дано да успея да я задържа по някакъв начин. Изтръпвам при мисълта, че ще трябва да живея без нея.

Огънят в камината моментално пламва, не се носят кълба дим. Лор забелязва дори и това, че съм изгребал проклетата пепел от камината.

С Бен изваждаме останалите покупки от колата, а Лорета ги прибира и подрежда. Отново подкарвам колата през участъка, покрит със сняг и с размекната кал, и успявам да я вкарам в гаража без да се блъсна в някой от мотоциклетите или пък в разхвърляните мотоциклетни резервоари, карбуратори, резервни гуми, ръждясали инструменти. Сетне се справям с резето, съединяващо двете крила на огромната порта, промъквам се пред вратичката и този път като по чудо не нагазвам в калта. Докато минавам през избата, събирам цял наръч подпалки, с които утре сутринта ще подкладя огъня.

Чувствам се прекрасно, след като отново съм заобиколен от най-близките ми хора. Каменните стени, масивните греди, проблясващото езеро и буйният водопад изобщо не могат да изместят или да компенсират усещането, че обичаш и че си обичан. Сигурен съм, че тази нощ ще се различава от трите предишни. Когато съм сам, спя непробудно и не сънувам. Щом Лор е в леглото до мен, задължително сънувам и от време на време се събуждам. Зная, че спя и не се чувствам самотен.

След вечеря запалваме червените свещи, поставени в сребърен свещник, който случайно открих и излъсках. Изглеждат прекрасно върху масата, застлана с червената покривка — остатък от цял топ плат. С Лор пеем коледни мелодии; Бен слуша. Забих елхичката, която купихме в Невер, в дупката на резервния воденичен камък. Той се намира вляво от входната врата. Някога там имаше два камъка, поставени един върху друг, ала вградих горния в основата на камината.

Използвах три автомобилни крика и няколко здрави греди, за да го изтъркалям до стената, като междувременно замалко не получих инфаркт. Камината е огромна, изградена е от грубо издялани камъни и се издава напред в стаята като датска пещ; отворът й прилича на отвор на пещера.

В помещението се носи уханието на Коледното дръвче и на боровите клонки, както и на дима от свещите и от горящите дърва в камината. Остават само два дни до празника, а аз все още не съм решил как да постъпя. Трябва да кажа на Лор, не е честно да продължавам да живея по този начин.

По-късно, когато сме сгушени в леглото и се вслушваме в рева на водопада, в пращенето на огъня и в равномерното дишане на Бен, който спи на походно легло, поставено пред камината, Лор въздиша както прави преди да потъне в сън и промърморва:

— Навярно момичетата ще пристигнат утре; би трябвало вече да са в Париж.

Казвам си, че след по-малко от час Бен ще навърши петнайсет. Не след дълго с Лор ще прекарваме коледните празници сами, стига да не се разделим. В този миг за пръв път осъзнавам, че съм живял със съпругата си два пъти по-дълго от с когото и да било, тъй като родителите ми са мъртви и съм единственото им дете. Тя е единствената ми връзка с „реалния“ свят.

Ден след Коледа се навършват трийсет години от сватбата ни.

На сутринта докато закусваме, мадам Лемоан наднича през прозорчето на входната врата, сетне почуква. Заобиколила е целия бент и е слязла по тесните и хлъзгави каменни стъпала. Помолих я да запише номера, ако някой телефонира със съобщение за нас, и да завърже хавлиена кърпа на дръжката на нейната врата. От западния прозорец на мелницата прекрасно се вижда въпросната врата и от няколко дни редовно поглеждам с надеждата да забележа уговорения сигнал.