Уилям Уортън - Илюзии

Лорета е коленичила на седалката; бърше задното стъкло и се опитва да ме насочва със спокоен глас, за да не ме паникьоса. Бен се е сгушил на седалката до мен, сякаш всеки миг очаква върху него да полетят счупени стъкла. Карам възможно най-бързо, макар да изпитвам непоносима болка в гръбнака, защото всеки момент мястото може да бъде заето от автомобил, който е влязъл в уличката според изискванията на пътния знак. Успявам да изпреваря някакво пежо; шофьорът кисело се усмихва, изчаква, докато след четвъртия опит успявам да паркирам, сетне пежото се стрелва покрай нас. Оставаме в колата още няколко секунди, докато възстановя душевното си равновесие.

Пазаруването в Невер неизменно ми доставя удоволствие. Улиците са украсени за празника, но украсата не е крещяща и безвкусна. Липсват високоговорители, от които гърмят коледни песни. Улиците в центъра на града са затворени за превозни средства. Магазините са старомодни, в повечето от тях са запазени дървените скърцащи подове. Асансьорите представляват метални клетки, които се полюшват по време на движение и подскачат при спиране. Взимат пътници само нагоре; на слизане клиентите трябва да използват стълбите.

Тримата се разделяме, след като се уговаряме да се срещнем на паркинга в три часа. Ще тръгнем по-рано с надеждата да се приберем преди падането на мрака. По това време на годината и особено когато е облачно, в пет вече е тъмно като през нощта. В един магазин намирам много хубав сглобяем макет на самолет „Сопуит Кемъл“, с каквито са летели пилотите през Първата световна война. Купувам и уред за печене на вафли като подарък за цялото семейство, както и електронна игра за Бен. Ще оставим уреда в мелницата, където разполагаме с повече време за приготвяне на закуската. Откривам фотоапарат „Полароид“, с който Лор не ще има проблеми, макар да й липсват технически познания, купувам и две ролки филм. Не пропускам да взема свещници и свещи за елхата.

Уговорил съм с един приятел-художник, който живее в Париж — да нарисува портрети на момичетата. Знам, че го бива, те са на възраст, когато чертите им едва ли ще се променят, а пък парите ще бъдат добре дошли за приятеля ми; накратко — с един куршум три заека.

Откакто момичетата пораснаха, все не успявам да им поднеса подарък, който да им хареса. Купуването на дрехи се оказа пълен провал; Маги все още потръпва при спомена за оранжевия дъждобран, който й подарих за петнайсетия рожден ден, а Никол изобщо не благоволи да обуе високите до коляно ботуши, с които се опитвах да я зарадвам на Коледа, когато беше четиринайсетгодишна. Очевидно те се сблъскват със същия проблем при избора на подарък за мен. Мразя да ми купуват каквито и да било, всъщност не ми хрумва за нещо, което бих искал да притежавам; поне не за нещо, което те могат да си позволят. Никой не може да купи времето, любовта и разбирателството. Те са прекалено крехки, трудни за транспортиране.

Срещаме се до колата. Дори Бен е направил покупки и в таратайката почти не остава място както преди три дни, когато я бях натоварил с багажа от Париж. Лорета се настанява на задната седалка, а ние струпваме пакетите в скута й и около нея; дългите крака на Бен не му позволяват да седи отзад, а Лор се страхува да пътува на „мястото на самоубиеца“.

Наближава четири, когато напускаме магистралата и поемаме на второкласното шосе; смрачава се и макар дърветата и полята все още да са покрити със сняг, тясното шосе е почистено. Включвам на дълги светлини не защото е прекалено тъмно, а поради липсата на клаксон, който би трябвало да натискам на всеки завой. Тукашните шофьори не могат да свикнат с мисълта, че не са сами на шосето и имат навика да карат по средата на пътя. По тези места е много по-вероятно да загинеш при челен удар, отколкото да умреш, намушкан от някой глиган.

Преодоляваме без инциденти заледеното шосе, лъкатушещо надолу по хълма и спираме пред нашия дом. Мелницата е уникална с това, че е изградена в самия бент; пътят, по който пристигнахме, се намира на около пет метра под равнището на дигата. Хамбарът, превърнат в гараж и избата са откъм шосето. Онази част от мелницата, която сме приспособили за жилищна площ, и където се трудих цели три дни, опитвайки се да създам илюзията за домашен уют, е откъм горната част на бента. Входната врата се намира само на три метра от езерцето и на едно ниво с него.

Залавяме се с разтоварването на багажа. Бен ми помага да свалим елхичката от покрива на колата. После ще прибера автомобила в гаража; искам да бъда в мелницата, когато новодошлите видят как съм подновил всичко, забележат завесите, подредените шкафове, чистотата, зелениката, боровите клонки и украсата.