Уилям Уортън - Илюзии

Изкачвам се като скиор-слаломист по хълма, защото знам, че спра ли, никога не ще се добера до билото му, където е разположен Вошо. Мисля си, че пускането по стръмнината ще бъде вълнуващо преживяване.

Преминавам през градчето без никакви перипетии.

Шосето, водещо към Корбо, е изпълнено с остри завои и лъкатуши по полегатия склон. Нашият Майкъл обича да изкачва с мотоциклета си точно този хълм, като бясно сменя скоростите, а машината му е толкова наклонена, че почти докосва земята. Започва да ми се струва, че неговото пътуване през пустинята е най-безобидният и разумен начин да прекараш Коледните празници.

Продължавам да шофирам на първа. На два пъти колата поднася, но успявам да я задържа на шосето и ето, че се озовавам на правия участък, водещ към Корбо. За пръв път превключвам на втора. Изминавам десет километра по път с много завои, който ту се изкачва, ту се спуска по стръмнината, но изобщо не може да се сравни с шосето, което преди малко преодолях. В сърцето ми проблясва надежда, че все пак ще успея да се добера до Невер — царството на мечтите Бургон.

Сивкавата дневна светлина започва да се процежда през гъстата снежна завеса, когато пресичам автомагистрала 978. Забелязвам, че снегът по платното се е стопил под колелата на многобройните превозни средства и се вижда асфалтираната му повърхност. Предпазливо излизам на магистралата, превключвам от втора направо на четвърта, тъй като колата ми няма трета скорост, минавам на къси светлини, свалям с усилие страничното стъкло и избърсвам огледалото. Задното стъкло е запотено от учестеното ми дишане.

Французите често поставят на задните брони на автомобилите си лепенка с надпис: „Au volant la vue c’est la vie“. Така и не разбрах дали това означава „Докато крадеш, добрата видимост може да ти спаси живота“ или „Докато шофираш, гледката означава живот“. Това навярно ви дава представа за моя „първокласен“ френски. Макар дипломната ми работа да беше върху концепцията на Камю за „съхраняване на илюзиите“, познанията ми по френски език са меко казано недостатъчни.

Успявам да вдигна до половината своенравното странично стъкло и избърсвам капчиците влага от предното. Сега снегът като че не е толкова обилен. Развиделява се. Поглеждам часовника си. Разполагам с около час, а ми остава да измина само четирийсет и пет километра.

В девет без пет вече шофирам по калдаръмените улици на Невер, над които сякаш надвисват средновековни каменни къщи, укрепени с дебели дървени греди. Когато се озовавам пред гарата, паркирам колата и поглеждам часовника на фасадата на сградата. Подранил съм с петнайсет минути, оказва се, че ръчният ми часовник малко избързва.

Влизам в ресторанта и си поръчвам кафе и кроасан. Плащам на бара и сядам на една маса. Наоколо се разнася невъобразим шум; цяла група френски юноши, издокарани със сака и вратовръзки с училищната емблема, нарамват ските и туристическите си екипировки, подготвяйки да се качат на влака, с който според очакванията ми ще пристигнат Бен и Лорета.

От миризмата на кафето ми се повдига и след първата глътка хуквам да търся тоалетната. Влизам в тясното помещение, където има мивка с огледало над нея и две тоалетни кабини, предназначени за представителите и на двата пола. Влизам и установявам наличието на тоалетна чиния. Вътре е тъмно, но си казвам, че по френски маниер осветлението се включва след завъртане на резето на вратата. Резето е точно каквото предполагах, ала след завъртането му в кабинката продължава да цари мрак. Открехвам вратата, за да се ориентирам за местоположението на тоалетната чиния, хартията, казанчето (снабдено с верижка), хартиените кърпи (някак влажни при докосване). Сграбчвам няколко, оглеждам се за последен път и понечвам да затворя вратата.

От другата кабинка излиза жена с кожено палто и приглажда с ръка добре подстриганата си коса. Питам се дали в онази тоалетна има осветление, обмислям дали да не се стрелна в празната кабинка, но накрая побеждава кавалерството (или свянът), затварям вратата и се усамотявам в мрака.

Когато свършвам и се преборвам с различни копчета, ципове и закопчалки, посягам да отключа вратата. Над бельото съм навлякъл дълги гащи и скиорска грейка; нося две фланели с дълги ръкави, едната ватирана и гарантираща защита от полярен студ (ала не успяваща да ме предпази от студа в нашата долина), пуловер и яке. В мрака не успявам да дръпна ципа на якето.

Когато излизам, с облекчение установявам, че общото помещение е празно. Според току-що сверения ми часовник разполагам с пет минути до пристигането на влака. Заставам пред умивалника и надничам в огледалото. Ярката неонова лампа осветява мръсното ми лице — невероятно е колко съм успял да се изцапам преди да тръгна от мелницата. Опитвам се да се изтрия с нечистата ми носна кърпа. Новите ми и скъпи обувки с дебели подметки са покрити с кал от локвата пред гаража. Прекарвам треперещите си пръсти през побелялата си коса, която е щръкнала във всички посоки. Мразя, когато съм нервен и то толкова, че ръцете ми треперят. Имам чувството, че напоследък ми се случва все по-често.