Уилям Уортън - Илюзии

Не ме изкушавай, Сатана!

Прогонвам съблазнителните видения от съзнанието си. Завъртам ключа и колата неочаквано запалва, сякаш навън е горещ юлски ден. Двигателят изревава преди още да съм чул звука на стартера! Каква ли е тайната? Седя озадачен сред мрака в леденостуденото купе и се ослушвам, докато и четирите цилиндъра заработват в синхрон, взаимно загрявайки се. Намалявам газта и излизам да отворя огромната врата на хамбара, докато не съм се задушил от въглеродния окис. Вероятно смъртта ми ще бъде причислена към странните самоубийства, извършвани по време на Коледните празници.

„Не сме забелязали нищо необичайно, но той винаги е бил много потаен. Човек не можеше лесно да се сближи с него, дори съпругата му беше доста сдържана. Странни птици са това философите. Представете си, този човек даже не бе убеден, че светът е реален!“

Оставям двигателят да работи, след неуспелия ми опит за самоубийство. Притичвам през избата и се качвам във все още топлата стая. Оправям леглото, изключвам трансформатора за електрическото одеяло, измивам си зъбите и лицето, като непрекъснато се ослушвам дали двигателят още работи. Събирам топлата пепел от камината; подреждам парченца хартия, подпалки, тънки вейки, сухи клони, върху които внимателно поставям две дебели цепеници, та да може да запаля огъня веднага щом се приберем. Надавам ухо към хамбара; двигателят боботи.

Оставям кибрит до камината, намалявам газовия радиатор до минимум; бутилките с газ струват по седемдесет и осем франка, освен това се налага да шофирам осем километра до Шатен, за да се снабдя с тях. Проверявам дали съм взел портфейла, чековата си книжка и документите на колата. Не бива да забравям още гаечен ключ, отверка и клещи. Взимам и лопата за въглища. В случай, че заседна в някоя преспа, ще нахвърлям под колелата чакъл от купчините покрай пътя, ако изобщо успея да ги открия под снега и в непрогледната тъма.

Смятам, че съм напълно готов. Оставям да свети лампата над масата. Господи, как не ми се тръгва; стаята изглежда толкова уютна; иска ми се да прекарам зимния ден пред камината, да отпивам от чашата с ледена водка и мислите ми да се движат по техния познат, добре утъпкан път. Какъв е смисълът на живота? Защо съм тук? Възможно ли е човек да знае каквото и да било? Какво би направило Лор щастлива? Мисля, че знам отговора на този въпрос, но действително ли съм готов да предприема нещо? Господи, труден е компромисът между чувствата и разума. По дяволите, какво е любовта? Нима се подхранва от взаимното уважение или пък от страстта? Възможно ли е да я запазя или ще я разруша?

Двигателят на колата продължава да работи, дори купето се е позатоплило. Прибирам смукача и натискам леко педала за газта. Точно пред входа на хамбара под снега има участък от замръзнала кал. Включвам на заден ход и излизам на шосето. Удрям спирачки, колата занася и едва не се озовава в покритата със сняг градина на мадам Лемоан, засадена на мястото на някогашния обор.

Слизам, влизам в хамбара и заключвам двете крила на огромната порта, спускам голямото резе; в лявото крило е изрязана хобитова вратичка, но за обикновените хора. Излизам, заключвам след себе си и предпазливо пристъпвам в мрака, напразно опитвайки се да не стъпя в калта, прикрита под тънък слой сняг и лед.

Първите два километра ще бъдат решаващи. Мелницата се намира на дъното на огромна „купа“, в която се вливат три потока и образуват езеро. Няма начин да се излезе от дълбоката падина, освен по заобикалящите я стръмни склонове. В която и да било посока шофьорът го очаква изчакване на почти отвесна отсечка, дълга около два километра. Да бягаш за здраве тук е истинско предизвикателство, което изисква безразсъдна смелост.

Връщам се в колата и установявам, че парното е стоплило купето дотолкова, че стъклата не се изпотяват; снегът и ледът постепенно се топят върху предното стъкло. Надвесвам се навън и почиствам страничното огледало; поглеждам часовника си. Седем и десет. Остават по-малко от два часа до пристигането им; очевидно се опитвам да отложа неизбежното. Натискам газта, включвам на първа и автомобилът запълзява нагоре по стръмния хълм към Вошо.

Успешно преминавам първия труден участък, мястото, откъдето през лятото смело се спускам във финален спринт по нанадолнището . Продължавам да карам на първа и взимам острия завой, след който се намира портата към имота на мосю Пинсон. Задницата на колата поднася ту наляво, ту надясно, сякаш автомобилът танцува самба.