Софи Кинсела - Беки Б. и аферата с чантата

Непрекъснато си представям разни варианти за първата ни среща. Ще поставим ръце на раменете си, а после ще се прегърнем колкото сили имаме. После тя ще ми се усмихне, ще попие сълзите си и аз ще й се усмихна в отговор… и веднага ще се харесаме. Все едно открай време сме се познавали и се разбираме много по-добре, отколкото всички други хора по света.

Така де, кой знае?! Може пък да се окаже, че двете имаме някаква сестринска връзка на психично ниво! Или пък сме като онези близнаци, за които четох в книгата за сестрите, които били разделени още при раждането им, обаче после се насочили към една и съща кариера и се омъжили за мъже с едни и същи имена.

Тази мисъл направо не ми дава мира! Нищо чудно да се окаже, че Джесика също е личен продавач-консултант и е омъжена за мъж на име Люк! И ще се появи в абсолютно същото сако на Марк Джейкъбс като мен, и двете можем да се явим по сутрешния блок на телевизията, и всички ще казват…

Само дето не е продавач-консултант. Сега си го спомних. В момента се учи за доктор. Доктор по география.

Не бе. Май беше геология.

От друга страна… нали и на мен веднъж ми мина мисълта да се обучавам за доктор?! Така де, не може да е случайно съвпадение!

— И къде живее тя? — пита Джанис.

— На север — отговаря мама. — В село на име Скъли, графство Къмбрия.

— На север?! — възкликва Джанис и потреперва, сякаш мама й беше казала не северната част на страната, а Северния полюс. — Ама това е голямо разстояние оттук! Кога точно пристига?

— Всъщност — отбелязва мама, поглежда часовника и се смръщва, — точно в това е въпросът. Досега трябваше да е пристигнала. Греъм, скъпи, кога точно пристига влакът на Джес?

— Мислех, че е сега — присвива чело татко. — Може би трябва да позвъня на гарата. Да проверя, да не би да има някакъв проблем.

— Аз ще го направя, ако искаш — обажда се Люк и вдига очи от вестника, който чете.

— Макар че тя каза, че ще телефонира… — казва мама, докато татко отива до телефона в антрето.

Точно в този момент се звъни на вратата.

Всички се втренчваме един в друг и замръзваме на място. След няколко секунди от антрето се чува гласът на татко:

— Мисля, че е тя!

О, господи!

Сърцето ми се разтуптява като бутален механизъм.

Тя е тук! Моята сестра! Моята духовна половинка!

— Аз ще се измъкна отзад — казва Джанис. — Ще ви оставя да се насладите на така важните си семейни мигове! — Стиска ми ръката, след което изчезва отзад.

— Чакай поне да се среша! — вика мама и хуква към огледалото в коридора.

— Бързо! — прошепвам аз. — Къде е подаръкът?

Не мога да чакам повече! Налага се да я видя! Веднага!

— Ето го — казва Люк и ми подава опакованата в целофан подаръчна кошница. — И Беки… — Поставя ръка на рамото ми.

— Какво? — изсъсквам нетърпеливо. — Какво има пък сега?

— Знам, че нямаш търпение да се запознаеш с Джесика. Аз също се чувствам така. Но не забравяй, че вие сте напълно непознати. Просто… карай по-кротко!

— Ние не сме непознати! — изричам с възмущение. — Тя ми е сестра ! Следователно във вените ни тече една и съща кръв!

Честна дума, как е възможно Люк да не разбира нищичко?!

Втурвам се към коридора, сграбчила здраво кошницата. През матираните стъкла на вратата съзирам само някаква размазана фигура. Това е тя!

— Между другото — казва мама, когато всички приближаваме към вратата, — тя обича да й викат Джес.

— Готови ли сме? — пита татко и ни намига.

Това е мигът! Това е то! Набързо оправям сакото си, приглаждам си косата и си слагам най-топлата, най-сърдечна усмивка.

Татко протяга ръка към бравата на вратата и я отваря рязко.

И там, застанала на прага, е моята сестра.

Първата ми мисъл е, че тя не е точно като Кортни Кокс. Нито пък е облечена в бял копринен костюм с панталон.

Тъмната й коса е подстригана доста късо, а облеклото й се състои от обикновена, работническа риза, падаща над дънките й. Сигурно това е някаква… удобна мода.

И е хубава! Е, хубавичка. Макар че веднага мога да кажа, че гримът й е малко… абе, прекалено естествен.

— Здрасти! — поздравява тя с равен, безразличен глас.

— Здрасти! — потреперва моят глас. — Аз съм Беки. Твоята отдавна загубена сестра!

Тъкмо се каня да се втурна към нея и да я прегърна, когато си давам сметка, че държа кошницата. Затова вместо прегръдка й връчвам подаръка и казвам:

— Това е от мен!

— Това е подарък за теб, миличка! — обажда се услужливо мама.

— Благодаря — казва Джес и го разглежда. — Страхотно!