Софи Кинсела - Беки Б. и аферата с чантата

Настъпва кратка тишина. Чакам Джес да разкъса нетърпеливо подаръка или да попита: „Може ли да го отворя още сега?“, или дори просто да възкликне: „Божичко, натурални продукти! Любимите ми!“ Обаче… тя не прави нито едно от така изброените неща.

От друга страна, вероятно просто се държи учтиво. Така де, нали никога досега не ме е виждала. Може да си мисли, че аз държа на формалностите и че тя също трябва да бъде такава. Затова най-добре е да я накарам да се отпусне.

— Направо не мога да повярвам, че най-сетне те виждам! — възкликвам възторжено. — Сестрата, която никога не съм знаела, че имам! — Поставям ръка на рамото й и я поглеждам право в очите, които са лешникови с миниатюрни точили.

О, господи! Ние се харесваме! Това е точно като една от сцените в моята книга за отдавна загубените сестри!

— Ти си знаела, нали! — казвам, като се усмихвам, за да прикрия надигащите се умен емоции. — Нали по някакъв начин през цялото време си знаела, че имаш сестра?

— Не — отсича безизразно и кратко Джес. — Нямах никаква представа.

— Аха, ясно — кимвам леко сконфузено.

Ама тя не трябваше да казва подобно нещо! Трябваше да каже: „Винаги съм чувствала със сърцето си, че някъде съществуваш!“, след което да избухне в ридания.

Като че ли не съм особено убедена какво да кажа оттук нататък.

— Няма значение — оправя положението мама. — Хайде, заповядай, Джес! Предполагам, че няма да откажеш едно кафе след това дълго пътуване.

Докато мама повежда Джес навътре, аз забелязвам — не без огромна изненада — кафявата раница, която тя носи на гърба си. Въобще не е голяма тази раница! А казва, че ще стои цяла седмица на конференцията!

— Това целият ти багаж ли е? — питам аз.

— Това е всичко, от което имам нужда — свива рамене тя. — Обичам да пътувам с малко багаж.

С малко багаж ли? Ха! Знаех си аз!

— Сигурно останалото си изпратила по куриерската служба, нали? — прошепвам аз и я дарявам с приятелски поглед в смисъл: „Разбирам те.“

— Нищо подобно — поглежда тя към мама. — Това е наистина целият ми багаж!

— Добре де! — усмихвам се заговорнически. — Няма да кажа на никого.

Знаех си, че сме сродни души. Знаех си!

— Това Джес ли е? — достига до нас боботенето на баща ми. — Добре дошла, мило момиче!

И докато той прегръща Джес, аз се чувствам малко странно. Сякаш си давам сметка за този факт за първи път. Татко има още една дъщеря. Не съм само аз. Семейството ни е пораснало значително.

Но, от друга страна… нали затова са семействата?! Да се разрастват. Да прибавят нови членове.

— Това е Люк, съпругът ми — представям го бързо аз.

— Много ми е приятно! — изрича любезно той и се приближава. Докато й стиска ръката, усещам, че и от двамата струи някаква гордост. Поглеждам към мама, а тя ми се усмихва окуражително.

— Хайде вече да влизаме — подканя ни тя.

И ни повежда към дневната, където на масата са поставени цветя и чинии с луксозни бисквити. Всички сядаме тържествено и в продължение на няколко секунди се възцарява напрегната тишина.

Всичко е нереално.

Аз седя срещу моята полусестра. Докато мама налива кафето, аз я наблюдавам тайничко, като се опитвам да съпоставя лицето й с моето, стараейки се да зърна сходствата помежду ни. А такива има много! Или поне… няколко.

Вярно е, че не сме еднояйчни близначки, обаче, ако се вгледаш, със сигурност ще забележиш известна прилика. Например, нейните очи са почти същите като моите, само дето са с различен цвят и различна форма. Освен това, носът й би бил точно като моя, ако нямаше този заострен край. И косата й би била точно като моята. Само да я беше оставила да поизрасте мъничко, да я беше боядисала и може би — ако си беше сложила балсам.

Внезапно си давам сметка, че тя сигурно в момента ме оглежда по същия начин, по който я оглеждам аз.

— Почти не успях да мигна! — казвам и я поглеждам срамежливо. — Толкова се вълнувам, че най-сетне се срещнахме!

Джес кимва, ала не казва нищичко. Господи, ама тя наистина е доста резервирана! Ще трябва да я поочупя мъничко.

— Приличам ли на онова, което си си представяла за мен? — питам, като се изсмивам самоуверено и си приглаждам косата.

Джес ме оглежда, като движи поглед около лицето ми.

— Всъщност, въобще не съм мислела как ще изглеждаш — казва накрая тя.

— О, ясно.

— По принцип, аз избягвам да си представям нещата — допълва тя. — Приемам ги такива, каквито и когато ги виждам.

— Вземи си бисквитка, Джес! — обажда се любезно мама. — Тези са с орехи и кленов сироп.