Софи Кинсела - Беки Б. и аферата с чантата

— После загубихме връзка — каканиже татко. — Но наскоро… се случиха някои събития…

— Объркваш я, Греъм! — възкликва мама.

— Не я обърквам! Беки, ти объркана ли си?

— Ами… мъничко — признавам си аз.

Мама се присяга и поема ръката ми.

— Беки, скъпа, казано накратко… ти имаш сестра!

Сестра ли?!

Вторачвам се неразбиращо в мама. Какви ги говори тази жена?

— По-скоро, полусестра — добавя татко, като кима енергично. — Две години по-голяма от теб.

Мозъкът ми нещо дава на късо. В това няма никакъв смисъл. Как е възможно да имам сестра и да не знам нищо за нея?

— Татко ти си има дъщеря, скъпа — изрича нежно мама. — Дъщеря, за която не знаеше абсолютно нищичко съвсем доскоро. Тя се свърза с нас, докато вие бяхте на медения си месец. Вече се виждахме с нея няколко пъти, нали, Греъм? — Поглежда към татко, който веднага кимва. — Тя е… много приятна.

В кухнята се възцарява гробна тишина. Преглъщам няколко пъти — за проба. Не знам защо, обаче мозъкът ми нещо не го побира.

И изведнъж всичко ми се изяснява. Вдигам глава.

— Онова момиче! В деня, когато се върнахме! — Сърцето ми тупти така, че ще се пръсне. — Онази, с която вървяхте. Това беше…

Мама поглежда към татко, който кимва.

— Да, това беше тя. Твоята полусестра. Тя ни беше на гости.

— Когато те зърнахме, скъпа… направо се видяхме в чудо какво да правим! — споделя мама и се изкисква притеснено. — Не искахме да те шокираме още с пристигането ти.

— Решихме, че ще ти съобщим, когато се установите и животът ти се върне към нормалния ритъм — приглася татко. — Когато се подредиш.

Вече съм окончателно замаяна. Значи това е била тя! Значи съм зърнала моята полусестра!

— Как… как се казва? — успявам да смотолевя накрая.

— Казва се Джесика — отговаря татко след кратка пауза. — Джесика Бъртрам.

Джесика. Сестра ми Джесика!

„Здрасти! Познаваш ли сестра ми Джесика?“

Поглеждам първо притесненото лице на татко, след това премествам поглед върху ясните, изпълнени с надежда очи на мама — и неочаквано усещам, че с мен се случва нещо странно. Сякаш вътре в мен започва да нараства някакъв мехур. Сякаш цял поток от емоции е решил внезапно да се излее от мен. Аз не съм единствено дете. Имам си истинска сестра . Имам си сестра! Имам си СЕСТРА!

От една седмица насам не съм в състояние да спя. Или да се концентрирам върху каквото и да било. Всъщност, всичко ми е като в мъгла. Не съм в състояние да мисля за нищо друго, освен за факта, че аз, Ребека Брандън, по баща Блумууд, имам сестра. И през целия си живот съм имала тази сестра!

А днес най-сетне ще се запозная с нея!

Само мисълта за това е напълно достатъчна, за да ме зареди едновременно с възбуда и притеснение. По какво ще си приличаме? По какво ще се различаваме? Какъв ли ще е гласът й? Какви ли ще й бъдат дрехите?

— Добре ли изглеждам? — питам Люк за милионен път и се оглеждам критично в огледалото. Стоя в старата си стая в къщата на родителите си и поставям довършителните нюанси на екипа си за „посрещане на дълго изгубената ми сестра“.

Няколко дена ми бяха необходими, за да взема решение, но накрая се спрях на тоалет, който е едновременно ежедневен и специален. Облечена съм с най-добре стоящите ми дънки марка „Севън“, ботуши с високи токове, една тениска, която ми изработи Дани преди цяла вечност, и разкошно бледорозово сако на Марк Джейкъбс.

— Изглеждаш страхотно — изрича търпеливо Люк за сетен път, като вдига глава от мобилния си телефон.

— Това е нещо като… баланс между официалното и неофициалното — обяснявам аз. — Сакото казва: „Това е специален случай.“ Докато дънките шептят: „Ние сме сестри. Можем да се отпуснем, когато сме заедно!“ А тениската изрича…

Млъквам. Май не съм особено уверена какво точно казва тениската, освен: „Аз съм приятелка на Дани Ковиц.“

— Беки — обажда се Люк, — ако питаш мен, няма никакво значение как точно си облечена!

— Какво?! — извъртам се невярващо. — Разбира се, че има значение! Това е един от най-важните моменти в моя живот!

Цял живот ще помня с какво съм била облечена, когато съм се запознавала със сестра си. Така де… Ти си спомняш как си бил облечен, когато ме срещна за първи път, нали?

Мълчание. Лицето на Люк не изразява нищо.

Той не си спомня, така ли? И как е възможно да не си спомня?!

— Добре де, обаче аз си спомням! — сопвам му се аз. — Беше със сив костюм, бяла риза и тъмнозелена вратовръзка на „Хермес“. А аз бях с моята къса черна пола, велурените ботуши и онази ужасна бяла блуза, която правеше ръцете ми да изглеждат дебели!