Софи Кинсела - Беки Б. и аферата с чантата

„Аз съм самотна“ — изниква без предупреждение в главата ми досадна мисъл.

Не, не съм. Всичко си ми е наред.

„Ще ми се изобщо да не се бяхме прибирали вкъщи!“

Не бъди глупачка! Всичко си е наред! Всичко е фантастично! Аз съм вече омъжена жена, със собствен дом и… достатъчно работа, която да ми отвлича вниманието.

Внезапно звънецът на входната врата иззвънява и аз вдигам стреснато глава. Не очаквам никого.

Сигурно е поредната пратка. Или може би Люк е решил да се прибере по-рано? Насочвам се към коридора и натискам домофона.

— Да?

— Беки, скъпа — достига до мен познат глас. — Аз съм, мама!

Зяпвам в слушалката. Мама? Долу?

— Двамата с татко дойдохме да те видим! — продължава тя. — Имаш ли нещо против да се отбием?

— Що за глупости?! Качвайте се! — възкликвам зарадвана и натискам бутона за отваряне на вратата.

Но какво, за бога, правят тук мама и татко по никое време?

— Здрасти! — казвам, когато вратата се отваря. — Заповядайте! Тъкмо ви приготвих кафе!

Докато прегръщам родителите си, забелязвам, че двамата се споглеждат тревожно.

Ама какво става тук?!

— Надяваме се, че не сме те притеснили, мила! — отбелязва мама, като ме следва навътре.

— Разбира се, че не! Така де… Очевидно и за си имам работа и неща, с които да се занимавам…

— О, да! — кимва с разбиране мама. — Е, няма да ти отнемаме много време. Какво ще кажеш да поседнем някъде!

— Ами… — Надзървам през вратата на дневната. Диванът е обсаден от кутии, разливащи съдържанието си навсякъде, а върху него се мъдрят килими и топчета стиропор. — Засега все още не сме подредили дневната, така че заповядайте в кухнята!

Така. Очевидно този, който е измислил модела на високите столчета в кухнята, никога не е посрещал на гости възрастните си родители. На мама и татко им трябват цели пет минути, докато се изкатерят върху тях, а аз ги наблюдавам ужасена, че всеки момент ще паднат.

— Ама че непослушни крака! — пъшка татко, докато опитва за пети път. Междувременно мама се приплъзва сантиметър по сантиметър на мястото си, сграбчила гранитния барплот на живот и смърт.

Накрая, не знам как, но и двамата са закотвени върху стоманените седалки и придобиват самодоволен вид, сякаш са поканени в някое телевизионно шоу.

— Добре ли сте? — питам ги притеснено. — Защото, ако искате, мога да отида да донеса други столове.

— Глупости! — махва с ръка татко. — Тук си ни е много удобно!

Лъже. Виждам го как се е хванал здраво за ръбовете на хлъзгавите седалки и поглежда надолу към плочките на пода, като че ли балансира на перваза на четиридесет и четвъртия етаж.

— Тези седалки са малко твърдички, не мислиш ли, скъпа? — осмелява се да отбележи мама. — Ще трябва да си вземеш някакви меки възглавнички от „Джон Луис“.

— Е… може би.

Подавам чашите с кафе на мама и татко, измъквам си стол и за себе си и се мятам с лекота върху него.

Мамка му! Заболя ме!

Божичко, ама тези столове наистина са малко сложни за качване! Тъпи блестящи столове! А и нещо в баланса им не е наред. Не мога да разбера какво.

Хубаво де! Но нали се качих! Страхотна съм!

— Е… добре ли сте? — питам, като се присягам за моето кафе.

Кратка тишина.

— Беки, посещението ни днес изобщо не е случайно — казва татко. — Трябва да ти кажа нещо важно.

Изглежда толкова сериозен, че в гърдите ми се надига паника. Може пък въобще да не става въпрос за къщата. Може да е нещо още по-лошо.

— И това има нещо общо с мен — продължава той.

— Болен си от нещо! — изричам, преди да успея да се спра. — О, боже! О, господи! Знаех си, че нещо не е наред!

— Въобще не съм болен! И изобщо не става въпрос за това! Става въпрос за нещо друго. — Замлъква, започва да масажира слепоочията си и накрая вдига очи. — Беки, преди много години…

— Съобщи й го по-внимателно, Греъм! — намесва се мама.

— Точно това и правя! — срязва я татко, обръща се, а столчето му заплашително проскърцва. — Точно това правя — съобщавам й го внимателно!

— Не, не го правиш! — изтъква мама. — Избързваш!

Вече напълно се обърквам.

— Какво да ми съобщите по-внимателно? — питам, като погледът ми се мести ту към единия, ту към другия. — Какво става тук?

— Беки, преди да срещна майка ти… — продължава татко, като се стреми да не ме поглежда в очите, — имаше друга… жена в моя живот.

— Ясно — кимвам, а в гърлото ми веднага се образува познатата буца.

Значи мама и татко ще се развеждат и точно затова продават къщата. Значи аз ще се окажа дете на разведени родители.