Софи Кинсела - Беки Б. и аферата с чантата

Докато го наблюдавам, Люк се опитва да сложи една папка настрани и си удря глезена в дървена кутия, пълна със сарита.

— Господи! — извиква раздразнено той. — Беки, ако наистина искаш да ми помогнеш с нещо…

— Да? — вдигам обнадеждено глава.

— Можеш да подредиш и почистиш този апартамент!

Браво бе! Чудничко!

Значи ето ме мен, готова да се посветя на компанията на Люк. Ето ме сега, готова да се превърна в най-отзивчивата съпруга в целия свят. А той какво?! Той си въобразява, че аз трябва да му чистя и подреждам апартамента! А, не!

Повдигам с усилие един дървен сандък върху мраморната масичка за кафе, разрязвам капака с нож и отвътре избликват бели парченца пяна като снежинки. Бръквам в пяната и измъквам пакет, опакован в найлон с въздушни балончета. Взирам се в него известно време и накрая си спомням. Това са ръчно изрисуваните яйца от Япония. Всяко едно от тях изобразява сцена от живота на Краля Дракон. Мисля, че купих пет от тях.

Оглеждам претрупаната стая. И къде сега да сложа този комплект от така крехки ръчно изрисувани яйца? Не виждам нито едно празно място наоколо. Дори и полицата на камината е отрупана с разни пакети.

В гърдите ми назрява безпомощно отчаяние. Няма място за каквото и да било. Вече напълних всички шкафове, гардероба си, както и празното пространство под спалнята.

И защо въобще съм ги купила тези тъпи ръчно изрисувани яйца?! Какво съм си въобразявала тогава? За няколко секунди обмислям дали да не изпусна кутията на пода — без да искам нарочно. Ама нещо не ми позволява да го направя. Ще трябва да преминат в купчината с работно заглавие „За после“.

Връщам яйцата обратно в кутията им, изкатервам се по купа с килими и я набутвам зад вратата, върху шестте топа тайванска коприна. После се строполявам на пода, напълно изтощена. Господи, трудна работа! И на всичко отгоре сега ще трябва да разчиствам всичките тези тъпи топчета стиропор.

Избърсвам чело и си поглеждам часовника. Занимавам се с това подреждане вече цял час, и, ако трябва да бъда честна, стаята не изглежда с нищо по-добре, отколкото бе преди. Всъщност… изглежда дори по-зле. И докато обгръщам с поглед натурията, усещам, че ме залива тотален мрак.

Това, от което се нуждая сега, е една хубава чаша кафе. Точно така.

Насочвам се към кухнята, вече с доста приповдигнато настроение, и слагам чайника да заври. Може да си хапна и една-две бисквитки. Отварям един от шкафовете от неръждаема стомана, намирам една кутия, избирам си бисквитка и връщам обратно кутията. Всяко мое движение предизвиква звънтене, което отеква из потъналия в тишина апартамент.

Господи, тук е доста тихичко, нали? Значи трябва да си купим едно радио.

Плъзвам пръсти по гранитната повърхност на плота и осъзнавам, че от гърдите ми се отронва дълбока въздишка.

Може пък ще е добре да звънна на мама и да си поговоря с нея. Само дето тя все още продължава да се държи твърде странно. Онзи ден се опитах да звънна вкъщи, а тя звучеше отвратително и каза, че трябва да тръгва, защо бил дошъл коминочистачът. Като че ли цял живот в къщата ни са идвали коминочистачи. Сигурно в момента са били дошли хора да оглеждат къщата. Кой да ти каже.

Бих могла да звънна и на Сузи.

Не. Болката ме пронизва. Не и на Сузи!

Или пък на Дани? Дани беше най-добрият ми приятел, когато живеехме в Ню Йорк. На времето беше начеващ моден дизайнер — но изведнъж взе, че се прочу. Вече виждам няколко пъти името му дори във „Вог“. Но откакто сме се върнали, изобщо не съм говорила с него.

Май точно сега не е най-подходящият момент да се обаждам до Ню Йорк, ама голяма работа! Дани така или иначе има странен режим на живот. Набирам номера му и зачаквам нетърпеливо.

— Здравейте!

— Здрасти! — казвам аз. — Дани, обажда се…

— „Добре дошли в непрекъснато разрастващата се империя на Дани Ковиц!“

Ясно. Телефонен секретар.

— „За модни идеи до Дани натиснете едно. За да получите каталог — натиснете две. Ако искате да изпратите на Дани подарък или да го поканите на купон, натиснете три…“

Изчаквам края на списъка и ето че накрая се включва записвачката.

— Здрасти! — казвам отново. — Дани, обажда се Беки! Върнахме се! Така че… можеш да ми се обадиш някой път, ако искаш! — оставям му телефонния си номер, а после затварям телефона.

Чайникът завира със свистене и аз бързо започвам да слагам лъжички нес кафе в каната за кафе, като си мисля на кого другиго бих могла да се обадя. Обаче… не се сещам за никого. Истината е, че не съм живяла в Лондон вече цели две години. И като че ли загубих връзката с почти всичките си приятели тук.