Софи Кинсела - Беки Б. и аферата с чантата

С разтуптяно сърце аз разкъсвам плика и изваждам писмото. Това е от един нов магазин, който се казва „Лук“ и който все още дори не е отворен. Ходих на интервю при тях преди два дена и си мислех, че всичко е минало добре, обаче…

— О, боже! — вдигам невярващо очи. — Получих работата! Те ме искат!

— Фантастично! — ухилва се съпругът ми. — Поздравления тогава! — Прегръща ме и ме дарява с целувка.

— Само че… Няма да им трябвам още три месеца — отбелязвам, докато чета по-нататък. — Тогава откриват магазина. — Оставям писмото и вдигам поглед към Люк. — Ужас! Цели три месеца! Това си е доста време да стоиш без работа!

„Или без лични пари“ — довършвам наум.

— Сигурен съм, че и междувременно ще намериш какво да правиш — повдига ми духа Люк. — Имаш си достатъчно неща, които да изискват вниманието ти.

Звънецът внезапно иззвънява и ние се споглеждаме.

— Това трябва да са доставчиците! — скачам аз и усещам как настроението ми автоматично скача. — Хайде да слизаме!

Апартаментът на Люк, който се намира на последния етаж на кооперацията, си има самостоятелен асансьор до входа, което си е направо супер! Когато се преместих да живея тук, прекарах целия първи ден във возене нагоре-надолу. Докато накрая съседите не се оплакаха.

— И така, къде да им кажем да складират нещата? — пита ме Люк, когато натиска бутона за входа.

— Мислех си, че бихме могли да струпаме нещата в един от ъглите на дневната — предлагам аз. — Зад вратата например. А после аз ще подредя всичко, докато ти си на работа.

— Добра идея — кимва Люк.

Млъквам за няколко секунди. Точно в този момент си спомням за двадесетте халата от китайска коприна. Може пък да успея да ги вмъкна някак си, без Люк да ги забележи.

— А ако нещо започне да прелива — Добавям нехайно, — винаги можем да използваме и втората спалня.

— Да прелива ли? — смръщва се съпругът ми. — Беки, колко неща очакваш, между другото?

— Не чак толкова много — побързвам да го успокоя. — Почти нищо всъщност. Просто исках да кажа, в случай че са пакетирали нещата в някакви много големи кашони или нещо подобно. Това е.

Люк ми отправя силно подозрителен поглед, а аз извръщам глава, като се преструвам, се оправям каишката на ръчния си часовник. Сега, когато моментът вече наистина наближи, усещам някакъв странен спазъм. Защо ли?

Ще ми се да му бях казала за дървените жирафи. Дали пък да не му призная в този момент?

Не. Няма значение. Всичко ще бъде наред. Апартаментът на Люк е достатъчно голям. Даже, ако трябва да бъдем по-точни, направо обширен! Надали ще забележи няколко дреболии!

Отваряме едновременно двойните врати на жилищната сграда и излизаме. На улицата до малко бусче ни очаква някакъв мъж с дънки.

— Господин Брандън? — вдига глава той.

Залива ме тайна вълна на облекчение. Знаех си, че не сме купили чак толкова много неща. Така де, погледнете го само това микробусче! Толкова е миниатюрно!

— Да, аз съм — подава ръка с Люк с любезна усмивка.

— Бихте ли ни казали къде бихме могли да паркираме камионите? — пита мъжът, като се почесва по главата. — Защото в момента сме паркирали в забранена зона зад ъгъла.

— Камиони ли? — отеква гласът на Люк. — Какво искате да кажете с това „камиони“?

Усмивката върху лицето му вече е добила доста замръзнал вид.

— Трябва да разтоварим два камиона. Възможно ли е да ги вкараме в зоната за паркиране на блока ви? — И мъжът посочва към предния двор на сградата.

— Разбира се! — побързвам да се намеся, защото Люк очевидно е неспособен да отвори уста. — Влизайте!

Човекът изчезва от полезрението ни и между нас се възцарява тишина.

— Страхотно! — отбелязвам ведро аз. — Ще бъде голям купон!

— Два камиона?! — продължава да повтаря като хипнотизиран Люк.

— Сигурно карат и нечия друга доставка — казвам бързо. — Така де, не е възможно да сме купили стоки, които да запълнят два камиона, нали така?!

Което си е истина.

Искам да кажа, абсурдно е за десет месеца да сме…

Сигурна съм, че не бихме могли да…

О, господи!

Иззад ъгъла се дочува бучене и ето че скоро се появява огромен бял камион, следван плътно от втори. Двата камиона влизат на заден на паркинга пред кооперацията ни и следва нов хъркащ и стържещ звук при отварянето на капаците. Двамата с Люк се втурваме и се вторачваме в дълбините на возилата.

Олеле! Гледката е буквално удивителна. Целият камион е претъпкан с разни предмети и мебели. Някои са опаковани в найлони, други в хартия, а трети дори не са опаковани. Докато очите ми се наслаждават на празника, който представлява тази гледка, усещам, че ме завладяват купища емоции. Все едно гледам домашно видео на целия ни меден месец. Килимите от Истанбул. Кратуните от Перу. А пък за онова индианче там напълно бях забравила.