Софи Кинсела - Беки Б. и аферата с чантата

Сузи и Лулу сигурно са вече на километри оттук. Галопират си и си говорят за пелени.

Оставам така в продължение на няколко минути, за да си възвърна силите и спокойствието, и наблюдавам Джинджър, който си хрупа трева. Накрая ставам и оглеждам пустото поле. Така. И сега какво?

— Хайде, ела! — подканям Джинджър. — Хайде да се връщаме. — Хващам юздите и внимателно ги подръпвам. И за мое огромно изумление конят послушно изпълнява моята заповед.

Така е по-добре. Точно така трябва да се правят нещата.

Докато вървя по тревата, усещам, че започвам да се отпускам и успокоявам. Давам си сметка, че един кон е страхотно готин аксесоар. Кой е казал, че човек трябва да се качва на него?! Нищо не ми пречи и така да си ходя из Хайд Парк. Мога да си купя някой особено хубав кон и да си го водя след мен като кученце. И ако някой ме попита: „Защо не го яздиш?“, аз ще се усмихна многозначително и ще отвърна: „Днес двамата почиваме.“

Мотаме се двамата известно време в този дух и накрая се озоваваме на някакъв път. Спирам за миг и се оглеждам първо наляво, а после надясно. В едната посока пътят се губи към хълмовете. В другата съзирам нещо, което ми се струва доста прилично малко селце. Къщички с гредоред, селска морава и…

Ами да! Точно това имах предвид! Магазини!

Окей. Денят отива на оправяне.

Само след половин час вече се чувствам значително по-добре.

Купих едно жестоко сирене с орехи, сладко от боровинки и едни такива огромни репички… Люк определено ще ги хареса! А най-хубавото от всичко е онова сладко магазинче, което открих, където продават шапки. Представяте ли си?! Точно тук, в това селце! Очевидно шапкарката е местна жителка, но със сигурност може да конкурира Филип Трейси. Искам да кажа… не че нося шапки чак толкова често, но нали все някога ще ме поканят било на сватба, било в Аскът, било някъде другаде. А и цените са си направо фантастични! Затова си купих една бяла шапка, украсена с щраусови пера, както и черна кадифена шапчица, покрита цялата със скъпоценни камъни. Малко са ми неудобни за носене в тези големи кутии, обаче си струват!

Джинджър изцвилва, когато се приближавам към стълба на лампата, където съм го вързала, и удря с копито по земята.

— Не се притеснявай! — успокоявам го аз. — Не съм те изоставила.

Купих му торбичка кифлички с локум, както и някакъв шампоан за допълнителен блясък — за гривата. Бъркам в чантата и му вадя една от кифличките, като се опитвам да не потрепервам, когато той облизва ръката ми.

Единственият дребен проблем вече е… къде ще си сложа всичките тези покупки? Няма да ми е много лесно едновременно да нося толкова много чанти и да водя Джинджър за юздите. Оглеждам го критично. Дали пък да не пробвам да се кача върху него, като държа чантите? Какво са правили хората в стари времена в такива случаи?

И точно тогава забелязвам нещо, подобно на кукичка, върху страничните ремъци на коня. Нищо не ми пречи там да закача поне една чанта. Вземам една от хартиените торби и я закачам на кукичката. Пасва перфектно. Сега, като се оглеждам, по цялата сбруя на Джинджър забелязвам все такива дребни кукички. Гениални хора! Добре че са се сетили за покупките!

Доволна и щастлива, аз започвам да кича торби по всяка налична кукичка, разположена по всички части от сбруята на Джинджър. Това е страхотно! Никога не съм осъзнавала, че един кон може да издържи толкова много багаж! И накрая завързвам на седлото големите кутии с шапките. Те са забележителни — целите с розови и бели панделки, които се развяват на вятъра!

Добре. Готови сме.

Развързвам коня и го повеждам напред, за да излезем от селото, като се опитвам да държа кутиите с шапките, за да не подскачат непрекъснато. Минувачите ме зяпат ококорени, обаче на мен не ми пука. Сигурно по тези места не са свикнали да виждат непознати.

Тъкмо приближаваме първия завой, когато до ушите ми достига звук от копита. Към нас се приближават Сузи и Лулу.

— Ето я! — провиква се Лулу, като си прави козирка над очите.

— Беки! — вика Сузи. — Притеснихме се за теб! Добре ли си?

— Прекрасно! — викам в отговор аз. — Двамата с Джинджър си прекарваме много добре!

Когато се приближават, ги виждам как си разменят шокирани погледи.

— Беки… какво си сторила с Джинджър? — извиква Сузи, когато погледът й се плъзга невярващо по всичките чанти и кутии.

— Нищо — кимвам аз. — Той си е много добре. Просто го заведох малко на пазар. Да знаеш само какви страхотни шапки си намерих!