Софи Кинсела - Беки Б. и аферата с чантата

Мъже в работни гащеризони започват да вадят нещата от камионите и да ги изнасят навън. Ние се отдръпваме, за да минат, обаче аз продължавам да се взирам във вътрешността на единия от камионите, потънала в сладки спомени. Внезапно зървам миниатюрна бронзова статуетка и се обръщам усмихната.

— Буда! Помниш ли кога го взехме, Люк? Люк?!

Люк въобще не ме чува. Проследявам погледа му и в гърдите ми започва да се надига тревога. Той се е втренчил като хипнотизиран в единия от носачите, който точно в този момент вади от съседния камион огромен пакет, опакован в хартия. От единия край на хартията се подава един жирафски крак.

Мамка му!

А ето че виждаме и друг носач с другарчето на многострадалния жираф.

— Беки… какво правят тези жирафи тук? — пита Люк с равен глас. — Мислех, че стигнахме до съгласие да не ги купуваме.

— Да, знам — побързвам да го успокоя. — Знам, че е така. Но ако не ги бяхме купили, сигурно щяхме да съжаляваме. Затова аз се нагърбих с отговорността да взема началническо решение. Кажи честно, Люк, нали изглеждат прекрасно?! Те ще се превърнат във фокус на целия апартамент!

— А онези неща там откъде се взеха? — пита той, втренчен в две големи порцеланови урни, които купих в Хонконг.

— Ах, да! Мислех да ти кажа за тях. Знаеш ли, че са копия на истински урни от династията Мин? Човекът каза…

— Но какво, за бога, правят тук?

— Ами аз… ги купих. Ще паснат перфектно на коридора. Ще се превърнат в негов фокус! Всички ще им се възхищават!

— А онзи килим там? — посочва той към огромен, многоцветен салам.

— Всъщност, нарича се „дхури“ — започвам, но решавам да се задоволя с това обяснение, когато зървам физиономията му. Само допълвам плахо: — Взех го в Индия.

— Без да се допиташ до мен?

— Ами…

Не съм особено убедена, че изражението на съпруга ми точно в този момент ми харесва.

— О, виж! — възкликвам, като полагам максимални усилия да го развеселя. — Това е комплектът за подправки, който ти купи на онзи пазар в Кения!

Ала Люк въобще не ми обръща внимание. Ококорил се е срещу огромна, неповратлива чудовищност, която тъкмо свалят от първия камион. Прилича на нещо средно между ксилофон и комплект медни тигани, обаче всичките съединени в един.

— Какво, за бога, е това?! Да не би да е някакъв музикален инструмент?

Гонговете зазвучават едновременно, точно в мига, когато мъжете започват да свалят уреда, и двама минувачи наблизо се сръгват и започват да се кискат.

Точно за това нещо дори и аз започвам да се чудя защо съм го взела.

— Хммм… да — прочиствам си гърлото аз. — Всъщност, това е индонезийски гамелан.

— Индонезийски гамелан — повтаря като ехо Люк с равен глас.

— Това си е културна придобивка! — изтъквам в своя защита аз. — Мислех, че няма да е зле да се научим да свирим на него. И ще се превърне във фокус…

— Ако ми позволиш да попитам, колко точно фокуса си планирала за нашия апартамент? — пита Люк, очевидно набирайки скорост. — Да не би да искаш да ми кажеш, че всичките тези чудесии са наши?

— Пазете се! Вадим голямата маса! — провиква се един от типовете в гащеризони.

Слава богу! Добре де, време е да обърна ситуацията в моя полза.

— Виж какво, скъпи — изричам бързо. — Това е нашата маса за хранене от Шри Ланка! Спомняш ли си? Нашата персонализирана маса! Нашият символ на любовта и брака ни! — Усмихвам му се мило, обаче той продължава да клати глава като обезумял.

— Беки…

— Не разваляй момента, моля те! — примолвам се аз и го прегръщам. — Това е нашата специална маса от медения ни месец! Това е нашето наследство, което ще оставим на потомците! Трябва да наблюдаваме как ни я доставят!

— Окей — изрича накрая Люк. — Както кажеш.

Мъжете пренасят внимателно масата през рампата и трябва да кажа, че съм впечатлена. Като се има предвид колко тежка е тази маса, те я носят така, сякаш е лека като перце.

— Не е ли страхотно! — сграбчвам ръката на Люк. — Представи си само! Седяхме си ние в Шри Ланка…

Не довършвам, защото усещам, че нещо започва да ме притеснява.

В крайна сметка това не е дървената маса. Това е прозрачна стъклена маса, с фигурални стоманени крака. А друг тип отзад носи двойка шикозни столове, тапицирани в червен филц.

Ококорвам се ужасено. По гърба ми започват да пълзят студени тръпки.

Мамка му! По дяволите!

Масата, която купих от Панаира за вътрешно обзавеждане в Копенхаген. Напълно бях изключила за нея!

Ама как е възможно да забравя, че съм купила цяла маса за хранене?! Как?