Джоан Харис - Бонбонени обувки

– Но... те са правели и човешки жертвоприношения, нали?

– Не правим ли и ние същото, всеки по свой начин?

Човешко жертвоприношение. Какъв зловещ израз. Но нима и Виан Роше не прави същото, нима не жертва децата си, за да умилостиви дебелите богове на охолството? Желанието иска жертва – ацтеките са го знаели, маите също. Те са познавали зловещата алчност на боговете, ненаситната им жажда за кръв и смърт. И са разбирали света много по-добре, ще кажете вие, от богомолците в "Сакре Кьор", този бял балон с нагорещен въздух навръх хълма. Но одраскате ли глазурата на тортата, отдолу прозира същата тъмна, горчива сърцевина.

Защото нима всеки камък на "Сакре Кьор" не е напоен със страха от смъртта? И нима образът на Исус, поднесъл сърцето си, е толкова различен от рисунките на сърцата, изрязани от жертвите в чест на боговете? И нима ритуалът на причастието, където кръвта и тялото Христово се споделят от богомолците, е по-малко жесток и зловещ от тези жертвоприношения?

Анук ме гледаше с широко отворени очи.

– Ехекатл е дал на хората способността да обичат – казах аз. – Той е вдъхнал живот на света. Вятърът е важен за ацтеките, по-важен от дъжда, по-важен дори от слънцето. Защото вятърът означава промяна, а без промяна светът ще загине.

Тя кимна като способна ученичка и аз с учудване усетих как в мен се надига топлота, почти нежност, опасно майчинска...

О, няма опасност да си загубя ума. Но не мога да отрека, че за мен е удоволствие да общувам с Анук, да я уча, да ѝ разказвам древните предания. Помня собственото си въодушевление от пътуването до Мексико Сити, от цветовете, слънцето, маските, песните, усещането за завръщане у дома...

– Чувала ли си този израз – "вятърът на промяната"?

Тя отново кимна.

– Е, това сме ние. И хората като нас. Хората, които могат да разбудят вятъра.

– Но това не е ли лошо?

– Не винаги – казах аз. – Има добри ветрове и лоши ветрове. Просто трябва да избереш който искаш, това е. Постъпвай според волята си. Съвсем просто е. Можеш да се оставиш да те тормозят или да отвърнеш. Можеш да яхнеш вятъра като орел, Нану – или да се оставиш да те отвее.

Анук дълго време мълча и седя неподвижно, загледана в обувката ми. Накрая вдигна глава.

– Откъде знаеш всичко това? – попита тя.

Усмихнах ѝ се.

– Родена съм в книжарница, отгледана съм от вещица.

– А ще ме научиш ли да яздя вятъра?

– Разбира се. Ако го искаш.

Мълчание – тя все така се взираше в обувката. Токчето заискри и светлината се разпиля на игриви призми, които се наредиха като стълба на стената.

– Искаш ли да ги премериш?

При тези думи Анук вдигна глава.

– Мислиш ли, че ще ми станат?

Аз прикрих напиращата усмивка.

– Премери ги и ще видиш.

– О! Е-ха! Леле! Страхотно!

Анук се залюля на токовете като новородено жирафче, очите ѝ блестяха, ръцете ѝ се протягаха като на слепец, тя се усмихваше, без да забелязва знака на Господарката Кървава луна, надраскан с молив на подметката...

– Харесват ли ти?

Анук кимна със смутена усмивка.

– Обожавам ги! – възкликна тя. – Бонбонени обувки.

Бонбонени обувки. Това ме накара да се усмихна. И все пак има нещо вярно.

– Значи много ти харесват, а? – попитах аз.

Анук отново кимна и очите ѝ заблестяха като звезди.

– Е, можеш да ги вземеш, ако искаш.

– Да ги взема? Подаряваш ли ми ги?

– Защо не?

За миг тя загуби ума и дума. Вдигна крак с движение, едновременно по детски непохватно и сърцераздирателно красиво, и ми се усмихна така, че сърцето ми спря.

Изведнъж лицето ѝ посърна.

– Мама никога няма да ми позволи да ги нося...

– Няма нужда да ѝ казваш.

Анук все така оглеждаше крака си, гледаше как светлината се пречупва в лъскавите червени токове и пада на пода. И мисля, че още тогава разбра каква цена ще поискам, но обувките я привличаха неустоимо – обувки, които могат да те отведат навсякъде, обувки, които могат да те накарат да се влюбиш, обувки, които могат да те превърнат в друг човек...

– И нищо лошо няма да се случи? – попита тя.

– Нану – казах аз усмихната, – това са само обувки.

ТАЗИ СЕДМИЦА ТИЕРИ РАБОТИ МНОГО. ТОЛКОВА МНОГО, че почти не го виждам: покрай моята работа в сладкарницата и неговия ремонт на апартамента като че ли все не остава време. Днес той ми се обади, за да поговорим за паркета (светъл дъб ли предпочитам или тъмен?) и за да ме предупреди да не идвам. Голяма бъркотия е, казва. Всичко е в прахоляк, половината паркет е свален. Освен това иска да видя всичко, когато е напълно готово.