Джоан Харис - Бонбонени обувки

Но той избра мен – поне за известно време – и така започна всичко. Недотам оригинално начало, но завърши с пожар, както се очаква в такива случаи. Аз бях на шестнайсет и до голяма степен се бях изградила с помощта на своята Система. Може би бях малко плаха – наследство от дългите години, през които бях черната овца. Но още тогава имах потенциал. Бях амбициозна, злопаметна, доста подмолна. Методите ми бяха по-скоро прагматични, отколкото окултни. Имах достатъчно практични познания за отровите и отварите, знаех как да причинявам тежки стомашни болки на онези, които са предизвикали моя гняв, и скоро разбрах, че щипка сърбящ прах в чорапите на съучениците ми или капка подлютено масло в нечия спирала може да предизвика по-бърз и по-мощен ефект от много заклинания.

Колкото до Скот, той лесно падна в капана. На тази възраст момчетата, дори най-умните, са съставени от една трета мозък и две трети тестостерон и благодарение на тайната ми рецепта – смесица от ласкателства, чар, секс, пулке и съвсем малки дози стрита на прах гъба, достъпна само за избрано малцинство от клиентелата на майка ми – той за нула време се превърна в мой роб.

Не ме разбирайте погрешно. Никога не съм обичала Скот. Може би малко, но не достатъчно. Само че на Анук не ѝ трябва да знае това, нито ѝ трябва да научава всички отвратителни подробности за случилото се в "Сейнт Майкълс он дъ Грийн". Аз ѝ представих събитията в по-приемлива светлина, разсмях я, обрисувах ѝ портрет на Скот Маккензи, който можеше да засенчи дори Давид на Микеланджело. После ѝ разказах останалото чрез нещата, които тя познава: обидни надписи, клюки, злоба и мръсотия.

Дребни шеги – поне в началото. Откраднати дрехи, скъсани учебници, разбити шкафчета, злобни слухове. Бях свикнала с това, разбира се. Малки неудобства, за които дори не си струваше да отмъщавам. Освен това аз бях почти влюбена и изпитвах някакво порочно удоволствие от съзнанието, че за пръв път другите момичета ми завиждат: гледат ме и се чудят какво е намерило в мен момче като Скот Маккензи.

Представих всичко това на Анук като красива приказка. Съставих списък от дребни отмъщения – достатъчно мръсни, за да я доближат до мен, но същевременно достатъчно безобидни, за да не нараня нежното ѝ сърце. Истината е по-малко обаятелна, но, разбира се, това важи за всяка истина.

– Те сами са си го изпросили – казах аз на Анук. – Ти си им дала това, което заслужават. Не си виновна.

Тя беше все така бледа.

– Ако мама разбере...

– Не ѝ казвай – предложих аз. – Впрочем какво лошо си направила? Не си наранила никого. Макар че ако не се научиш да използваш правилно способностите си, един ден, без да искаш, може да...

– Мама казва, че това е само игра. Че не е истина. Че е плод на въображението ми.

Погледнах я.

– Мислиш ли, че е вярно?

Тя промърмори нещо, наведе глава и се загледа в обувките ми.

– Нану – казах аз.

– Мама не лъже.

– Всички лъжат.

– И ти ли?

Усмихнах се.

– Аз не съм всички. Нали, Нану?

Аз завъртях крак леко под ъгъл и лъскавият червен ток хвърли светъл отблясък. Представих си как блести в очите ѝ – миниатюрно отражение в рубиненочервено и златно.

– Не се тревожи, Нану. Ти имаш нужда от Система, чисто и просто.

– От Система ли? – попита тя.

И започна да ми разказва, отначало колебливо, но с нарастващо въодушевление, което стопли душата ми. Разбрах, че и те някога са имали Система: пъстра смесица от легенди, трикове и илюзии, торбички с билки за прогонване на духове, песни за укротяване на зимния вятър, за да не ги отвее надалеч.

– Но защо вятърът ще иска да ви отвее?

Анук сви рамене.

– Винаги прави така.

– Каква песен пеехте?

Тя ми я изпя. Това е стара песен – любовна, струва ми се, – изпълнена с копнеж, леко тъжна. Виан още я пее – чувала съм я да приспива с нея Розет или да си я тананика, докато темперира шоколада в кухнята.

– Разбирам – казах аз. – И сега се страхувате, че ще разсърдите вятъра.

Тя кимна бавно.

– Глупаво е. Знам.

– Не, не е. Народът вярва в тези неща от стотици години. В английския фолклор вещиците разбуждат вятъра, като си решат косите. Аборигените вярват, че през половината година добрият вятър Бара е пленник на лошия вятър Мамарига и всяка година пеят, за да го освободят. Що се отнася до ацтеките... – аз ѝ се усмихнах. – Те познавали силата на вятъра и вярвали, че дъхът му движи слънцето и пропъжда дъжда. Името му било Ехекатл и те го почитали с шоколад.