Джоан Харис - Бонбонени обувки

Това вече изобщо не е забавно. Вече дори не се правят, че се шегуват: сега говорят с чиста злоба, Сандрин и Шантал разправят на всички за идването си в сладкарницата миналата седмица, описват я като нещо средно между свърталище на хипита и вехтошарски магазин и се смеят като ненормални.

На всичкото отгоре Жан-Лу беше болен и аз пак станах самотната черна овца. Не ми пука, разбира се. Но не е честно: всички толкова се трудихме – и мама, и Зози, и ние с Розет, – а сега Шантал и компания ни изкарват пълни загубеняци.

По друго време изобщо нямаше да им обърна внимание. Но напоследък нещата при нас се нареждат, Зози се премести над сладкарницата и търговията върви, и всеки ден имаме много клиенти, и Рижия се появи изневиделица...

Но оттогава минаха четири дни, а той още не е дошъл да ни види. В училище постоянно мисля за него, чудя се къде държи лодката си, дали ни е излъгал за нея, дали спи под някой мост или в изоставена къща, както в Ланскене, когато мосю Муска изгори лодката му.

По време на часовете изобщо не можех да се съсредоточа, затова мосю Жестен ми направи забележка, че спя в час, и Шантал и компания се изкикотиха, а дори Жан-Лу го нямаше, за да поговоря с него.

Имаше и по-лошо: след училище, докато стоях на опашката до Клод Мьоние и Матилд Шагрен, Даниел дойде при мен с онази престорено загрижена физиономия, която е толкова типична за нея, и каза:

– Вярно ли е, че сестра ти е бавно развиваща се?

Шантал и Сюз стояха наблизо с подходящо безизразни лица. Аз обаче виждах в цветовете им как ми кроят номер, виждах, че още малко и ще избухнат в смях...

– Не разбирам за какво говориш – отговорих аз с равен глас.

Никой не знае за Розет – или поне така си мислех до днес. Но после си спомних един ден, когато Сюз дойде в сладкарницата и аз играех с Розет...

– Така чух – каза Даниел. – Сестра ти е бавно развиваща се. Всички знаят.

Е, значи толкова струва приятелството, помислих си аз. И медальончето с розов емайл, и обещанието да не казва на никого, и честната дума с ръка на сърцето...

Изгледах Сюз с яркорозовата ѝ шапка на главата (червенокосите не бива никога да носят яркорозово).

– Някои хора трябва да се научат да си гледат работата – казах аз достатъчно силно, за да ме чуят всички.

Даниел се ухили.

– Значи е вярно – отвърна ми тя и цветовете ѝ грейнаха алчно, като нажежени въглени от вятър.

Усетих как и в мен нещо пламна.

Да не си посмяла, казах ѝ аз наум.

Още една дума и...

– Разбира се, че е вярно – обади се Сюз. – Искам да кажа, че тя е... на колко? На четири или там някъде, а още не може да говори и да се храни както трябва. Майка ми казва, че е изрод. Впрочем тя изглежда точно като изрод.

– Не е вярно – промърморих аз.

– Вярно е. Тя е грозна и бавно развиваща се точно като теб.

Сюз се разсмя. Шантал също. Всички завикаха в хор: "Изрод, изрод", и аз видях как Матилд Шагрен ме гледа със светлите си тревожни очи, и изведнъж...

Бам!

Не разбрах какво точно се случи. Стана толкова бързо, за секунда – нали знаете как котка, която както см дреме и мърка, изведнъж започва да съска и да драска. Помня, че сключих пръсти като Зози в английската чайна. Не знам какво точно исках да направя, но усетих как нещо излетя от ръката ми, сякаш бях хвърлила камъче или капачка, или запалена клечка.

Във всеки случай подейства бързо: чух как Сюзан изписка, после сграбчи яркорозовата си шапка и рязко я дръпна от главата си.

– Ох! Ох!

– Какво ти е? – попита Шантал.

– Сърби ме! – проплака Сюз. Тя започна да чеше главата си и аз видях оголена розова кожа под останките от коса. – Боже, как сърби!

Изведнъж ми прилоша, почувствах слабост и гадене точно като онази вечер със Зози. Но най-лошо от всичко беше, че не съжалявах: изпитвах вълнение, както когато стане нещо лошо и вината е твоя, но никой не го знае.

– Какво има? – попита Шантал.

– Не знам! – изписка Сюзан.

Даниел изглеждаше загрижена, но само се преструваше, както когато ме попита дали Розет е бавно развиваща се, а Сандрин издаваше странни възгласи – дали от съчувствие или от възторг не можех да определя.

След малко и Шантал започна да се чеше по главата.

– Д-да нямаш ввъшки, Шантал? – попита Клод Мьоние.

В задната част на опашката се разнесе смях.

После и Даниел се оплака, че я сърби.

Сякаш някой ги беше посипал с облак сърбящ прах. Сърбящ прах или нещо по-лошо. Шантал първо изглеждаше ядосана, после уплашена. Сюзан беше почти в истерия. А аз се почувствах толкова добре...