Джоан Харис - Бонбонени обувки

Стаята ѝ все още е пълна със старите мебели на мадам Пусен: старчески мебели като разкривен гардероб, който мирише на молци, ракла с дебели бодливи одеяла. Пердетата са в кафяво и бежово на розички, има продънено легло с дюшек от конски косъм и огледало на петна, в което всички изглеждат като болни от чума. Старческа стая, но не се съмнявам, че Зози за нула време ще я преобрази.

Снощи ѝ помогнах да извади нещата си от куфарите и ѝ дадох една торбичка със сандалово дърво от моя гардероб, за да премахне старческата миризма.

– Така е добре – каза Зози усмихната, докато окачаше дрехите си в стария гардероб. – И аз донесох някои неща, за да разведрим обстановката.

– Какви неща?

– Ще видиш.

И я разведрихме. Докато мама приготвяше вечеря, а аз изведох Розет да види отново коледната украса на "Плас дю Тертр", Зози се трудеше в стаята горе. Отне ѝ не повече от час: когато пак се качих да видя стаята, не можах да я позная. Старите кафяви пердета бяха заменени с големи парчета плат като за сари – едното червено, другото синьо. С трето парче (този път лилаво със сребристи нишки) Зози беше покрила леглото на старата дама, над камината беше окачила двоен гирлянд от малки цветни лампички, а на полицата вместо украса беше наредила всичките си обувки, чифт по чифт.

Имаше и пъстър килим от кръпки, и лампа, на която беше окачила обеците си, които висяха по края на платнения лампион, а една от шапките ѝ висеше на стената на гвоздей, на който преди имаше картина. Зад вратата висеше китайски копринен пеньоар, а по ръба на чумавото огледало Зози беше наредила пеперуди с искрящи камъчета като онези, които понякога носи в косата си.

– Е-ха! – извиках аз. – Тази стая страшно ми харесва.

В стаята имаше и особена миризма, нещо сладко, което по някаква причина ми напомни за църква и за Ланскене.

– Това е тамян, Нану – каза Зози. – Винаги паля тамян в стаята си.

Беше хубав тамян, такъв, какъвто се слага на горещи въглени. Преди и ние с мама палехме тамян, но вече отдавна не го правим. Може би защото цапа, но пък мирише хубаво, а и безредието в стаята на Зози ми се струва много по-уютно от всякакви представи за ред и чистота.

После тя извади от дъното на куфара си бутилка гренадин и всички си направихме нещо като пиршество с шоколадова торта и сладолед за Розет, и когато се приготвих да си лягам, беше почти полунощ, Розет беше заспала на едно от креслата, а мама миеше чиниите. И тогава погледнах Зози – с дългата коса, с гривната, окичена с висулки, с очите, грейнали като вълшебни светлинки, – и все едно видях мама, но такава, каквато беше в Ланскене, когато все още се казваше Виан Роше.

– Е, какво мислиш за коледната ми къща?

Това е новата украса на витрината, която дойде на мястото на бонбонените обувки. Тя представлява къща – и отначало си помислих, че ще бъде сцена от раждането на Исус като на "Плас дю Тертр", с бебето, влъхвите и всички роднини и приятели. Но всъщност е по-хубава. Това е вълшебна къщичка в приказна гора, точно като в книжките с картинки. И всеки ден ще се отваря вратичка с различна сцена. Днес е ред на Свирача от Хамелн и действието се развива предимно извън къщичката, наоколо дори пъплят захарни мишки – розови, бели, зелени и сини, – а Свирачът е направен от дървена щипка за пране с нарисувана рижа коса, в ръката си държи кибритена клечка вместо флейта, свири и води захарните мишки към реката от коприна...

А вътре в къщата стои кметът на Хамелн, който не иска да плати на Свирача, и наднича през прозореца. Той също е направен от щипка, с нощница от носна кърпичка и хартиена нощна шапчица на главата, а лицето му е нарисувано с флумастер и устата му е зяпнала от учудване.

И не знам защо, но по някаква причина Свирачът от Хамелн ми прилича на Рижия с червената си коса и опърпаните си дрехи, а стиснатият стар кмет ми напомня за Тиери, и неволно си мисля, че също като коледната украса на "Плас дю Тертр" това не е просто витрина, че означава нещо повече...

– Харесва ми – казах аз.

– Надявах се да ти хареса.

От креслото се разнесе сънното мърморене на Розет: тя търсеше одеялото си, което беше паднало на земята. Зози го вдигна и я зави. После се спря и докосна косата на Розет.

И изведнъж ми хрумна нещо странно. Повече от мисъл

– Вдъхновение. Може би се дължеше на къщичката, но аз се замислих за раждането на Исус и как всички се събират в яслите – животните, влъхвите, овчарите, ангелите и звездата, без никой да ги е канил, сякаш някой ги е призовал с магия...