Джоан Харис - Бонбонени обувки

– Защо? Скарахте ли се?

Говори точно като Анук. И преди да се усетя, вече ѝ обяснявах, че нещата не са толкова прости, че къщите трябва да се строят от камък, защото когато задуха вятърът, само здравият камък ще му попречи да ни отвее...

Защо се преструваш,

пита гласът на Рижия в главата ми.

Защо постоянно се опитваш да се слееш със средата? Какво има у тези хора, защо искаш да бъдеш като тях?

- Не, не сме се карали – казах аз. – Просто... всеки тръгна по пътя си.

Изведнъж в съзнанието ми изникна поразително ясна картина: Свирачът от Хамелн свири на флейтата си и децата го следват, а едно подтичва най-отзад, навлиза в планината и тя се затваря след него...

– И какво ще правиш с Тиери? – попита Зози.

Добър въпрос, помислих си аз. Дали подозира? И той не е глупав, но като че ли е сляп, което може да се дължи или на самонадеяност, или на доверчивост, или и на двете. И все пак е подозрителен към Рижия. Снощи го забелязах – изпитателният поглед, инстинктивното отвращение на стабилния градски предприемач към скитника, циганина, пътешественика...

Човек сам избира семейството си, Виан.

– Е, предполагам, че вече си взела решение.

– И то е правилното. Сигурна съм.

Но чувствах, че тя не ми вярва. Сякаш го виждаше във въздуха около мен – как се навива като захарен памук на клечка. Но има различни видове любов; и когато горещата, егоистична, гневна любов е отдавна изгоряла, мога само да благодаря на всички богове за мъже като Тиери, стабилни мъже без въображение, които мислят, че "страст" е само дума от книгите, също като "магия" или "приключение".

Зози все така ме наблюдаваше с търпелива полуусмивка, сякаш очакваше да кажа още нещо. И тъй като аз не го направих, тя сви рамене и ми подаде чиния с "просячета". Зози ги прави точно като мен: шоколадът е достатъчно тънък, за да се чупи лесно, но достатъчно плътен, за да задоволи апетита, отгоре е щедро поръсен с едри стафиди, има орех, бадем, виолетка, захарна розичка.

– Опитай едно – каза тя. – Как ти се струва?

От малката линийка с "просячета" се разнесе барутният мирис на шоколад, ухаещ на лято и безвъзвратно отминало време. Когато за пръв път го целунах, той също имаше вкус на шоколад, а от земята, на която лежахме един до друг, се разнасяше аромат на влажна трева и докосването му бе неочаквано нежно, и косата му грееше като летни невени на угасващата светлина...

Зози още държеше пред мен линийката с "просячета". Тя е от синьо стъкло, с малко златно цветче от едната страна. Евтина дреболия, но аз държа на нея. Рижия ми я подари в Ланскене и оттогава я нося навсякъде със себе си – в багажа си, в джобовете си, като талисман.

Вдигнах глава и видях, че Зози ме гледа. Очите ѝ бяха далечно, приказно сини, като синевата, която човек вижда насън.

– Нали няма да кажеш на никого? – попитах я аз.

– Разбира се, че не.

Тя взе един бонбон с тънките си пръсти и ми го подаде. Плътен горчив шоколад, напоени с ром стафиди, ванилия, роза и канела...

– Опитай, Виан – каза Зози усмихната. – Случайно знам, че тези са ти любимите.

ДОБРЕ СВЪРШЕНА РАБОТА, НЕ ЧЕ ИСКАМ ДА СЕ ХВАЛЯ. Голяма част от работата ми тук е като жонглиране: трябва да задържа във въздуха голям брой топки, кинжали и горящи факли, и то колкото може по-дълго...

Трябваше ми известно време, за да се погрижа за Рижия. Този човек е като бръснач, който може да те пореже, с него трябва да се внимава и аз впрегнах всичките си усилия, за да го накарам да остане. Но все пак успях да го задържа в събота вечер и с помощта на някоя и друга окуражителна дума засега съумявам да го контролирам.

Трябва да призная, че не беше лесно. Първата му мисъл беше да тръгне веднага натам, откъдето е дошъл, и никога повече да не се върне. Нямаше нужда да се взирам в цветовете му, за да го разбера: четеше се в очите му, докато той крачеше надолу по хълма с разпиляна коса и ръце в джобовете, стиснати в юмруци. Тиери също вървеше след него, така че се наложи да разчистя пътя с малко заклинание, което да го накара да се подхлъзне: това го забави за секунди, а аз настигнах Рижия и го хванах за ръката.

– Не можеш просто да си тръгнеш – казах. – Има някои неща, които не знаеш.

Той издърпа ръката си, без да забавя крачка.

– Защо мислиш, че искам да ги знам?

– Защото я обичаш – отговорих аз.

Рижия само сви рамене и продължи да върви.

– И защото тя се колебае, но не знае как да каже на Тиери.