Джоан Харис - Бонбонени обувки

На главите ни се изсипа натрошено стъкло.

Горе се разнесе шум. Розет беше будна. Разтреперих се от облекчение.

Тиери изруга.

– Трябва да отида при Розет – казах аз.

Той издаде звук, който не приличаше много на смях. Последна целувка – но моментът беше отминал. С крайчеца на окото си забелязах нещо златисто, което блестеше в тъмния ъгъл – може би слънчево зайче или някакво отражение...

– Тиери, трябва да отида при Розет.

– Обичам те – каза той.

Знам, че ме обичаш.

Минаваше десет часа и Тиери тъкмо си беше тръгнал, когато влезе Зози, загърната в просторно палто, с виолетови ботуши с платформи и голяма картонена кутия, която носеше с две ръце. Кутията изглеждаше тежка – леко задъхана, Зози внимателно я сложи на пода.

– Извинявай, че закъснях – каза тя. – Това чудо тежи доста.

– Какво е? – попитах аз.

Зози се усмихна. Отиде до витрината и извади червените обувки, които стояха там от две седмици.

– Реших, че е време да направим малка промяна. Какво ще кажеш за нова витрина? Все пак тази подредба не беше за постоянно, а и, честно казано, тези обувки ми липсват.

Аз се усмихнах.

– Разбира се.

– Затова донесох някои неща от битпазара – тя посочи картонената кутия. – Имам една идея, която ми се иска да изпробвам.

Погледнах кутията, после Зози. Все още треперех от посещението на Тиери, от внезапната поява на Рижия и от усложненията, които знаех, че ще последват, и неочакваната топлота на този простичък жест за малко да ме разплаче.

– Нямаше нужда да го правиш, Зози.

– Глупости. За мен е удоволствие – тя ме погледна изпитателно. – Случило ли се е нещо?

– О, проблеми с Тиери – аз направих опит да се усмихна. – Напоследък се държи странно.

Зози сви рамене.

– Не се учудвам – каза тя. – Ти се справяш добре. Търговията върви. Нещата тук най-после се нареждат.

Намръщих се.

– Какво имаш предвид?

– Имам предвид – търпеливо заговори Зози, – че Тиери иска все така да бъде Дядо Коледа, принц от приказките и ангел хранител, събрани в едно. Докато ти имаше затруднения, всичко беше наред – той те водеше на вечеря, купуваше ти дрехи, обсипваше те с подаръци, – но сега нещата при теб се промениха. Вече нямаш нужда от спасяване. Някой му отне любимата кукла Пепеляшка и я замени с истинска жена – трудно му е да го преглътне.

– Тиери не е такъв – казах аз.

– Наистина ли?

– Е... – усмихнах се. – Може би... мъничко.

Тя избухна в смях и аз се разсмях заедно с нея, макар че думите ѝ ме смутиха. Разбира се, Зози е много наблюдателна. Но не трябваше ли самата аз отдавна да съм забелязала тези неща?

Зози отвори картонената кутия.

– Защо не си дадеш малко почивка? Иди да полегнеш. Поиграй си с Розет. Не се тревожи. Ако дойде, ще те повикам.

Това ме озадачи.

– Кой ако дойде? – попитах аз.

– О, стига, Виан...

– Не ме наричай така!

Тя се усмихна.

– Рижия, разбира се. За кого мислиш, че говоря, за папата?

Аз я погледнах.

– Той няма да дойде днес.

– Откъде си толкова сигурна?

Казах ѝ каквото знаех от Тиери: за апартамента и как той държи да се нанесем там за Коледа, за самолетните билети до Ню Йорк, за това как е предложил на Рижия работа на "Рю дьо ла Кроа"...

Зози се учуди.

– Наистина ли? – попита тя. – Е, ако Рижия приеме, значи наистина има нужда от пари. Не си представям да се съгласи от добри чувства.

Аз поклатих глава.

– Каква бъркотия. Защо не ме предупреди, че ще идва? Можех да предотвратя това положение. Поне щях да бъда подготвена...

Зози седна на масата в кухнята.

– Той е бащата на Розет, нали?

Не ѝ отговорих, само се обърнах да включа фурната. Мислех да изпека бисквити с джинджифил, от онези, които се окачат на коледната елха, глазирани, захаросани и вързани с цветни панделки...

– Разбира се, това не е моя работа – продължи Зози. – Ани знае ли?

Поклатих глава.

– Някой знае ли? Рижия знае ли?

Изведнъж силите ми ме напуснаха и аз побързах да седна на един стол: чувствах се така, сякаш тя бе срязала конците ми и внезапно аз бях останала безмълвна, безпомощна и неподвижна.

– Не мога да му кажа сега – прошепнах накрая.

– Е, той не е глупав. Ще се досети.

Аз поклатих глава. За пръв път имах причина, да се радвам, че Розет не е като другите – макар че е почти на четири години, тя все още изглежда и се държи като двегодишно дете, така че кой би повярвал в нещо толкова невероятно?

– Много е късно за това. Преди четири години може би щях да му кажа, но не и сега.