Джоан Харис - Бонбонени обувки

– А ти обичаш ли го?

– Моля те...

– Попитах те дали го обичаш.

– Разбира се.

Той пак сви рамене, този път с видимо презрение.

– Поздравления, Виан.

Оставих го да си отиде. Какво друго можех да направя? Ще се върне, мислех си. Трябва да се върне. Но досега не се е появил; не остави нищо, нито адрес, нито телефонен номер – всъщност не ми се вярва Рижия да има телефон. Доколкото знам, той никога не е имал дори телевизор: казва, че предпочита да гледа небето, тази гледка никога не го отегчава и никога не се повтаря.

Чудя се къде ли е отседнал. На лодка, така каза на Анук. На шлеп, мисля си аз, може би от онези, които превозват товари по Сена. Или на речно корабче, ако е успял да намери някое, което да купи евтино. Повредено, по всяка вероятност, развалина, която поправя след работа, закърпва, приспособява към себе си. Рижия проявява безгранично търпение към лодките. Към хората обаче...

– Дали Рижия ще дойде днес, мамо? – попита Анук на закуска.

Чакала е цяла нощ, преди да попита. Но Анук рядко говори необмислено: тя претегля, размишлява и тогава говори, започва с тържествен, малко предпазлив тон, като детектив от телевизионен сериал, който иска да се добере до истината.

– Не знам – отвърнах ѝ аз. – Зависи от него.

– А ти искаш ли да дойде? – упорството винаги е било едно от основните качества на Анук.

Въздъхнах.

– Сложно е.

– Защо? Не ти ли харесва вече? – ясно долових предизвикателната нотка в гласа ѝ.

– Не, Анук, не е там работата.

– Тогава къде е?

За малко да се разсмея. В нейните очи всичко изглежда много праволинейно, сякаш животът ни не е къщичка от карти, в която всяко решение, всеки избор е старателно закрепен върху множество други възможности и решения, несигурно подредени едно върху друго, готови да трепнат, да помръднат при всеки наш дъх...

– Виж, Нану. Знам, че харесваш Рижия. И аз го харесвам. Много. Но не бива да забравяш... – аз търсех подходящите думи. – Рижия прави каквото иска, винаги е правил така. Никога не се задържа на едно място. И в това няма нищо лошо, защото е сам. Но ние трите имаме нужда от нещо повече.

– Ако живеехме с Рижия, той нямаше да бъде сам – разсъдливо заключи Анук.

Не можах да не се разсмея, макар че душата ме болеше. Рижия и Анук са странно еднакви. И двамата разсъждават в абсолютни величини. И двамата са упорити, потайни и заплашително злопаметни.

Опитах се да ѝ обясня.

– Той обича да бъде сам. През цялата година живее на реката, спи на открито, не може да понася затворени помещения. Ние не можем да живеем така, Нану. Той го знае. Ти също.

Тя ме измери с непроницаем, изпитателен поглед.

– Тиери го мрази. Сигурна съм.

Е, след миналата вечер не мисля, че някой може да се съмнява в това. Видяхме гръмогласното му тролско веселие, откритото му презрение, ревността му. Но Тиери не е такъв, помислих си аз. Нещо трябва да го е разстроило. Може би сцената в "Мезон Роз"?

– Тиери не го познава, Нану.

– Тиери не познава и нас.

Тя се качи в стаята си с два кроасана в ръце и поглед, който обещаваше по-нататъшно продължение на разговора. Аз влязох в кухнята, направих горещ шоколад, седнах и го гледах, докато изстина. Мислех си за февруари в Ланскене, за цъфналите мимози по бреговете на Тан, за циганите от реката с техните дълги тесни лодки, толкова много и наредени толкова нагъсто, Че човек почти можеше да мине по тях до другия бряг...

И за мъжа, който седеше сам и гледаше реката от покрива на лодката си. Не се отличаваше чак толкова от останалите и въпреки това аз веднага го забелязах. Някои хора сияят. Той е един от тях. И дори сега, след толкова време, аз все още чувствам как това сияние ме привлича. Ако не бяха Анук и Розет, може би щях да тръгна след него. В края на краищата има и по-лоши неща от бедността. Но аз трябва да дам на децата си нещо повече. Затова съм тук. И не мога отново да се върна към живота на Виан Роше, към Ланскене. Дори заради Рижия. Дори заради себе си.

Все още седях в кухнята, когато влезе Тиери. Беше девет часа и небето отвън все още тъмнееше, до мен долиташе далечният влажен шум на минаващите коли и биенето на камбаните в малката църква на "Плас дю Тертр".

Той седна безмълвно срещу мен и от палтото му се разнесе мирис на тютюн и на парижка мъгла. Поседяхме трийсет секунди в мълчание, после Тиери протегна ръка и я сложи върху моята.

– Извинявай за снощи – започна той.

Аз взех чашата си и надзърнах вътре. Явно бях изтървала млякото: изстиналият шоколад се беше покрил с набръчкана ципа. Каква небрежност, помислих си.