Джоан Харис - Бонбонени обувки

Той закрилнически я прегръща, а тя с мълчаливо учудване тръсва рамене, за да свали ръката му.

– Сигурно сте разбрали, че ще се женим.

– Поздравления – казва Рижия.

– Вие женен ли сте?

Новодошлият поклаща глава. Нищо в лицето му не загатва за каквито и да било чувства. Може би очите му леко искрят, но цветовете му горят с необуздано ожесточение.

– Е, ако решите да търсите работа – продължава Тиери, – само ми се обадете. Ще намеря къде да ви настаня. Можете да наемете нещо прилично за половин милион стари франка...

– Вижте – казва Рижия, – аз трябва да вървя.

Анук протестира:

– Но ти току-що дойде!

Тя хвърля гневен поглед към Тиери, който изобщо не я забелязва. Неприязънта му към Рижия е дълбоко интуитивна, не почива на никакви разумни доводи. Никакви догадки за истината не му минават през ума, но той подозира непознатия – не заради нещо, което е казал или направил, а просто защото му се вижда подозрителен.

Подозрителен? Е, знаете какво имам предвид. Не става дума за евтините му дрехи или за прекомерно дългата му коса, или за явната му необщителност. Просто у него има нещо – нещо нередно, като у опак човек, който не играе по правилата. Този мъж може да направи всичко: да копира кредитна карта, да отвори банкова сметка с открадната шофьорска книжка, да се сдобие с удостоверение за раждане (може би дори паспорт) на отдавна починал човек или да открадне дете и да изчезне като в приказката за Свирача от Хамелн, оставяйки след себе си само въпроси.

Вече ви казах.

Човек, който създава неприятности.

НЯМАМ ДУМИ. ЗДРАВЕЙ, СТРАННИЧЕ. СТОЕШЕ СИ В сладкарницата, сякаш се връщаше от кратка разходка, а не след цели четири години, четири години, без да се обади за рожден ден или за Коледа, без нито веднъж да дойде да ни види, а сега...

– Рижко!

Исках да му се скарам. Наистина, но гласът ми не ме слушаше.

Извиках го по име – по-силно, отколкото ми се искаше.

– Нану – каза той, – станала си голяма.

Имаше нещо тъжно в тона, с който го каза, все едно съжаляваше, че съм се променила. А той си беше предишният Рижко – с по-дълга коса, по-чисти ботуши, други дрехи, но пак същият, леко прегърбен, с ръце в джобовете – винаги стои така, когато се чувства не на мястото си, – но ми се усмихваше, за да покаже, че вината не е моя и че ако Тиери не беше тук, щеше да ме вдигне и да ме завърти, точно както преди в Ланскене.

– Не – отговорих му аз. – Само на единайсет и половина съм.

– Единайсет и половина ми се вижда много. А коя е малката непозната?

– Това е Розет.

– Розет – повтори Рижия. Махна ѝ за поздрав, но тя не му отвърна – Розет рядко отговаря на непознати, – само го гледаше втренчено с големите си котешки очи, докато накрая дори той не издържа и извърна глава.

Тиери му предложи шоколад. Рижия обича шоколад, поне преди обичаше. Този път го пи горчив, със захар и ром, докато Тиери говореше за работа, за Лондон, за сладкарницата, за апартамента...

А, да. Апартаментът. Излиза, че Тиери го ремонтира, стяга го, за да можем да се нанесем. Разказа ни за него пред Рижия: как Розет и аз ще имаме нова стая с нови мебели, как той ще се погрижи всичко да е готово за Коледа, за да може неговите момичета да се чувстват удобно...

Но в начина, по който говореше за това, имаше нещо злобно. Нали знаете, усмихваше се, но само с уста: така прави Шантал, когато говори за новия си MP3 плейър или за новите си дрехи, или за новите си обувки, или за гривната си от "Тифани", а аз стоя наблизо и слушам.

Рижия седеше като ударен.

– Вижте – каза той, когато Тиери млъкна за малко, – аз трябва да вървя. Исках само да видя как сте, нали разбирате, минавах от тук на път за...

Лъжец, помислих си аз. Ботушите ти са лъснати.

– Къде сте отседнали?

– На една лодка – каза той.

Е, струва ми се логично. Рижия винаги е обичал лодките. Спомних си лодката в Ланскене, която изгоря. Спомних си и лицето му, когато това се случи: човек гледа така, когато се е трудил дълго над нещо, на което много държи, и после някой му го отнеме.

– Къде? – попитах аз.

– На реката – отговори Рижия.

– Има си хас – казах аз, за да го накарам да се усмихне.

И изведнъж осъзнах, че откакто съм влязла, не съм го целунала, дори не съм го прегърнала, и ми стана мъчно, защото ако го направех сега, щеше да изглежда така, сякаш съм се сетила със закъснение и не съм достатъчно искрена.

Затова просто го хванах за ръка. Тя беше загрубяла и издраскана от работа.