Джоан Харис - Бонбонени обувки

Стори ми се, че Рижия се учуди, но после се усмихна.

– Искам да видя лодката ти – казах му аз.

– Може би ще я видиш.

– По-хубава ли е от предишната?

– Ще видиш сама.

– Кога?

Рижия сви рамене.

Мама ме изгледа така, сякаш искаше да ми се скара, но не можеше, защото наоколо имаше други хора.

– Съжалявам – каза му тя. – Поке да беше се обадил... Не очаквах да...

– Аз ти писах – отговори той. – Изпратих ти картичка.

– Не съм я получила.

– Така ли?

Личеше си, че не ѝ вярва. А знаех, че и тя не му е повярвала. Рижия е последният човек, на когото може да се разчита за писане на писма. Дори да иска да пише, той рядко го прави, а и не обича да говори по телефона. Но изпраща разни дреболии по пощата – дъбово листо, издялано от дърво и вързано на връв, шарено камъче от брега на морето, книга, понякога с кратка бележка, но често без нищо.

Рижия погледна Тиери.

– Трябва да вървя.

Да бе, как не. Все едно има закъде да бърза – Рижия, който прави всичко за удоволствие и никога не позволява да му нареждат каквото и да било.

– Ще дойда пак.

Какъв лъжец.

Изведнъж така му се ядосах, че за малко да се разкрещя. Защо изобщо дойде, Рижко? За какво ти трябваше да идваш?

Казах му го, но наум, със сянката на гласа си, колкото може по-силно – както говорих на Зози в деня, когато я видях за пръв път пред сладкарницата.

Страхливец, казах аз. Бягаш, измъкваш се.

И Зози ме чу. Погледна ме. Но Рижия само зарови още по-дълбоко ръце в джобовете и дори не ми махна за довиждане: отвори вратата и излезе, без да се обърне. Тиери се втурна след него – като куче след непознат. Не че Тиери ще си позволи да набие Рижия, но само при мисълта за това ми се доплака.

Мама понечи да тръгне след тях, но Зози я спря.

– Аз ще отида – предложи тя. – Те ще се оправят. Ти остани тук при Ани и Розет.

И се изгуби в тъмното.

– Качете се горе, Нану – каза мама. – Аз ей сега ще дойда.

Ние се качихме горе и зачакахме. Розет заспа, после чух Зози да се прибира, а след нея и мама, като стъпваше тихо, за да не я чуем. После и аз заспах, но няколко пъти се будех от скърцането на пода в стаята на мама и знаех, че тя не спи, че стои до прозореца в тъмното, слуша шума на вятъра и се надява поне веднъж – поне този път – да ни остави на мира.

СНОЩИ ПУСНАХА КОЛЕДНИТЕ СВЕТЛИНИ. СЕГА целият квартал грее – не в цветно, а само в бяло, като звезден небосвод над града. На "Плас дю Тертр", където седят художниците, е подредена традиционната украса със сцена от Рождество Христово: бебето Исус се усмихва сред сламата, майката и бащата са се надвесили над люлката, а влъхвите стоят отстрани с даровете си. Розет е очарована и постоянно иска да ходим да я видим.

Бебето , жестикулира тя. Да вървим да видим бебето. Вече е ходила два пъти с Нико, веднъж с Алис, безброй пъти със Зози, с Жан-Луи и Попол и, разбира се, с Анук, която е почти толкова очарована, колкото и Розет, и постоянно ѝ разказва как бебето (според Анук момиченце) се родило в обора, а навън валял сняг, как дошли да го видят и животните, и Тримата влъхви и дори една звезда се спряла да го погледа...

– Защото то не било обикновено бебе – казва Анук и Розет я слуша в захлас. – Било особено бебе, също като теб, и скоро ти също ще имаш рожден ден...

Рождество. Тържество. И двете думи навеждат на мисълта за нещо изключително. Досега не бях забелязвала приликата между тях, не бях празнувала християнските празници, никога не бях мислила за пости, покаяние и изповед.

Или почти никога.

Но когато Анук беше малка, празнувахме Бъдни вечер, палехме свещи, за да пропъдим тъмнината, плетяхме венци от джел и имел, пиехме ароматно ябълково вино и коледен пунш, ядяхме печени кестени, току-що свалени от нагорещения мангал.

После се роди Розет и нещата се промениха. Край на венците от имел, на свещите и на тамяна. Сега ходим на църква, купуваме повече подаръци, отколкото можем да си позволим, слагаме ги под пластмасовата елха, гледаме телевизия и се тревожим за коледното меню. Коледните светлини може и да приличат на звезди, но отблизо се вижда, че са фалшиви: тежки гирлянди от жици и лампи, провесени над тесните улички. Магията я няма: нима не искаше точно това, Виан? – обажда се трезвият глас в главата ми, който звучи точно като гласа на майка ми, на Рижия, а сега и на Зози; глас, който ми напомня за някогашната Виан и чийто търпелив тон сякаш ме упреква.