Джоан Харис - Бонбонени обувки

Но тази година нещата отново ще се променят. Тиери обича традициите. Църквата, печената гъска, шоколадовото руло – в чест не само на сезона, а на всички сезони, които сме споделили досега и които ще продължим да споделяме...

Няма магия, разбира се. Е, толкова ли е лошо? Има уют и сигурност, и приятелство – и любов. Не ни ли стига? Не сме ли опитали достатъчно от другото? След като съм израснала с приказки, защо ми е толкова трудно да повярвам в щастливия край? Защо след като знам накъде ще ме отведе, все още мечтая да тръгна след Свирача от Хамелн?

Изпратих Анук и Розет да си легнат. После тръгнах след Рижия и Тиери. Не се забавих много – може би с три минути, най-много с пет, – но когато излязох на все още оживената улица, бях почти сигурна, че Рижия вече си е отишъл, вече е потънал в лабиринта на Монмартър. И все пак трябваше да се уверя. Запътих се към "Сакре Кьор" и там сред тълпите от туристи и минувачи различих познатия силует на Тиери, който вървеше към площад "Далида" с ръце в джобовете, устремен напред като накокошинен петел.

Върнах се, завих наляво по една калдъръмена уличка и излязох на "Плас дю Тертр". Рижия никъде не се виждаше. Беше си отишъл. Естествено – защо да остава? – и въпреки това аз продължавах да се въртя в единия край на площада, да зъзна (бях излязла без палто) и да се вслушвам в звуците на вечерен Монмартър: музика от клубовете в подножието на хълма, смях, стъпки, детски гласове край коледната украса в отсрещния край на площада, уличен музикант, свирещ на саксофон, откъслечни разговори, подхванати от вятъра...

Най-после го забелязах: неподвижният му силует привлече вниманието ми. Парижаните са като риби в плитчина – ако спрат да се движат дори за миг, ще умрат. А той стоеше почти невидим в примигващия кръг светлина под червения неонов надпис на едно кафене. Гледаше безмълвно, чакаше нещо... Чакаше мен...

Затичах се през площада. Обвих ръце около него и в първия миг се уплаших, че няма да отвърне на прегръдката ми. Усещах напрежението в тялото му, виждах бръчката между веждите му, на ярката светлина той изглеждаше непознат.

И тогава ме прегърна – отначало сдържано, както ми се стори, после с ожесточение, което противоречеше на думите му:

– Нямаш работа тук, Виан.

Има една вдлъбнатина точно на извивката на рамото му, която идеално пасва на челото ми. Аз я намерих и положих глава на нея. Той миришеше на нощ, на бензин, на кедрово дърво, на пачули, на шоколад, на катран, на вълна и най-вече на себе си – ухание, бегло и познато като повтарящ се сън.

– Знам – казах му аз.

И въпреки това не можех да го пусна. Достатъчна беше една дума, едно изречение, една гримаса. Аз съм с Тиери. Не се меси. Всичко друго би било безсмислено, мъчително и обречено от самото начало. И въпреки това...

– Радвам се да те видя, Виан – гласът му, макар и тих, беше необичайно напрегнат.

Усмихнах му се.

– И аз се радвам, че си тук. Но защо чак сега? След толкова време...

Когато свива рамене, Рижия изразява много неща. Безразличие, презрение, недоумение, дори ирония. Така или иначе главата ми изскочи от удобната вдлъбнатина и това ме върна обратно на земята.

– И да ти кажа, това ще промени ли нещо?

– Може би.

Той отново сви рамене.

– Няма причина. Харесва ли ти тук?

– Разбира се.

Винаги съм искала точно това. Сладкарница, къща, училище за децата. Един и същ изглед от прозореца всеки ден. И Тиери...

– Просто не мога да си те представя тук. Мислех, че е нещо временно. Че един ден просто ще...

– Какво? Ще се вразумя? Ще се откажа? Ще тръгна на път, ще живея ден за ден, ще се местя постоянно като теб и другите речни плъхове?

– По-добре плъх, отколкото птица в клетка.

Стори ми се, че едва сдържа нервите си. Говореше все така тихо, но южняшкият му акцент се долавяше по-ясно – често става така, когато се ядоса. Осъзнах, че може би нарочно се опитвам да го ядосам, да го подтикна към свада, след която и той, и аз няма да имаме избор. Заболя ме от тази мисъл, но знаех, че не съм далеч от истината. Може би и той си помисли същото, защото ме погледна и се усмихна.

– Ами ако ти кажа, че съм се променил?

– Не си се променил.

– Откъде знаеш?

О, знам. И сърцето ме боли, защото го виждам същия, какъвто го помня. Но аз съм се променила. Децата ми ме промениха. Вече не мога да правя каквото искам. А това, което искам, е...

– Виж – започнах аз, – много ми е приятно, че си тук. Радвам се, че дойде. Но вече е късно. Сега съм с Тиери. Той е много мил – ще разбереш, като го опознаеш. Направи толкова много за Анук и Розет...