Джоан Харис - Бонбонени обувки

Всъщност вече съм била в Ню Йорк. Майка ми издъхна там, насред оживена улица пред италианска закусвалня в Деня на независимостта. Тогава беше горещо и слънчево. През декември ще бъде студено. През декември в Ню Йорк хората измръзват до смърт.

– Но аз нямам паспорт – бавно произнесох аз. – Тоест имах, но...

– Срокът му е изтекъл? Аз ще се погрижа за това.

Е, всъщност срокът не е единственият проблем. Той е на друго име – на името на Виан Роше, – а как мога да му кажа това, помислих си, как да му обясня, че жената, която обича, е друга?

Но и как бих могла да го скрия? Снощната сцена ме научи, че Тиери не е толкова предсказуем, колкото си мислех. Заблудата е упорит плевел, който ако не се изкорени навреме, простира пипалата си навсякъде, заплита се, разраства се, задушава растенията, докато накрая не остане нищо освен плетеница от лъжи...

Той стоеше съвсем близо до мен, сините му очи блестяха – от тревога може би. Миришеше на нещо странно утешително, като окосена трева или стара книга, или борова смола, или хляб. Приближи се още повече и аз почувствах как ръцете му ме обгръщат, как главата ми ляга на рамото му (но къде беше малката вдлъбнатина, сякаш създадена само за мен?) и усещането беше толкова познато – усещане за безопасност, – но този път долових и напрежение. Съвсем ясно, като електрически жици, които всеки момент щяха да се докоснат...

Устните му намериха моите. Пак същото напрежение. Като статично електричество помежду ни, отчасти приятно, отчасти не. Улових се, че мисля за Рижия. Проклет да си. Не сега. Тази бавна целувка. Отдръпнах се.

– Виж, Тиери. Трябва да ти обясня.

Той ме погледна.

– Какво трябва да ми обясниш?

– Името на паспорта ми... името, което ще трябва да запишат в гражданското... – аз поех дълбоко дъх. – Не е същото като това, което използвам сега. Смених го. Това е дълга история. Трябваше да ти кажа по-рано, но...

Тиери ме прекъсна.

– Няма значение. Няма нужда да ми обясняваш. Всички имаме тайни, за които предпочитаме да не говорим. Какво ме интересува, че си сменила името си? Интересува ме какъв човек си, а не дали си Франсин или Мари-Клод, или дори – опазил ме Бог – Кюнегонд.

Аз се усмихнах.

– Не се ли сърдиш?

Той поклати глава.

– Обещах да не те разпитвам повече. Миналото си е минало. Не ми трябва да знам. Стига да не ми кажеш, че си била мъж или нещо такова...

Това ме накара да се разсмея.

– Няма такава опасност.

– Предполагам, че бих могъл да проверя. За всеки случай.

Той сключи ръце на гърба ми. Целувката му стана по-страстна, по-настоятелна. Тиери никога не настоява. Старомодната му почтителност е едно от нещата, които винаги съм харесвала у него, но днес като че ли е различен – долавям намек за отдавна сдържани страсти, нетърпение, жажда за нещо повече. В първия миг се оставям на течението: ръцете му пълзят към талията ми, към гърдите ми. В начина, по който целува устните ми и лицето ми, има нещо детински лакомо, сякаш се опитва да заграби колкото може повече от мен, и през цялото време шепне: "Обичам те, Ян, желая те, Ян..."

Почти през смях спрях да си поема дъх.

– Не тук. Девет и половина минава...

Тиери изръмжа шеговито като мечок.

– Да не мислиш, че ще чакам седем седмици?

И изведнъж прегръдката му също стана мечешка – той ме притисна силно към себе си, – и аз усетих мускусната миризма на пот заедно със застоялия мирис на пури, и за пръв път, откакто се познавахме, си представих как правим любов, голи и потни между чаршафите, и неочаквано се стреснах, учудена от отвращението, което тази мисъл предизвика у мен...

Опрях ръце в гърдите му.

– Тиери, моля те...

Той се озъби.

– Зози ще дойде всеки момент...

– Тогава да се качим горе, преди да е дошла.

Почувствах, че се задушавам. Миризмата на пот се усили, примесена с мирис на студено кафе, сурова вълна и бира от снощи. Тази смесица не ми подейства утешително: извика в съзнанието ми спомени за претъпкани барове, за бягства в последната минута и за пияни непознати в тъмното. Ръцете на Тиери бяха груби и настоятелни, осеяни със старчески петна, обрасли с косми.

Спомних си ръцете на Рижия. С ловки като на джебчия пръсти, с машинно масло под ноктите.

– Хайде, Ян.

Той ме дърпаше към вратата. Очите му блестяха в очакване. Изведнъж ми се прииска да го изгоня, но вече беше късно. Бях взела решение. Няма връщане назад, помислих си. Тръгнах с него към стълбите...

Една електрическа крушка се пръсна с пукот като конфети.