Джоан Харис - Бонбонени обувки

Сега вече ме слушаше. Забави крачка. Аз се възползвах от възможността и надрасках направо на гърба му нокътя на Едно Ягуар – знак, от който би трябвало да се закове на място, но Рижия инстинктивно се отърси от него.

– Хей, спри! – извиках аз по-скоро смутена, отколкото нещо друго.

Той ме изгледа с диво любопитство.

– Трябва да ѝ дадеш време.

– За какво?

– За да реши какво точно иска.

Рижия спря на място и ме погледна още по-изпитателно. Това направо ме подразни – той очевидно беше сляп за всеки друг освен за Виан, – но си казах, че по-късно ще имам време за това. Засега просто трябваше да го задържа тук. После можех да го накарам да си плати.

Междувременно Тиери се беше окопитил и вървеше по улицата право към нас.

– Сега нямаме време да говорим – казах аз. – Да се срещнем в понеделник след работа.

– Работа? – попита Рижия и се разсмя. – Да не мислиш, че ще работя за него?

– По-добре го направи. Ако искаш да ти помогна.

След това имах достатъчно време да пресрещна Тиери.

Той спря само няколко метра по-нататък, прегърбен в кашмиреното си палто, погледна ме, погледна и Рижия зад мен с гневни черни очи, които блестяха като очи копчета на внезапно подивял плюшен мечок.

– Всичко провали – тихо му казах аз. – Какво те прихвана, защо се държа така? Ян е много разстроена...

Тиери се наежи.

– Какво съм направил? Просто...

– Няма значение какво си направил. Аз бих могла да ти помогна, но трябва да се държиш добре.

Бързо очертах с пръсти знака на Господарката Кървава луна. Това като че ли го успокои: той ме погледна стреснат. Отново атакувах, този път с властния знак на Едно Ягуар, и видях как цветовете му леко избледняха.

Толкова по-лесен е от Рижия, помислих си аз. Толкова по-лесно се поддава. С няколко думи му нахвърлях плана си.

– Просто е – казах. – Няма начин да загубиш. Ще се покажеш като великодушен човек. Ще получиш помощта, която ти е необходима за завършването на ремонта. Ще виждаш Ян по-често. И освен това – добавих аз още по-тихо – ще можеш да го наглеждаш.

Е, това свърши работа. Знаех, че така ще стане. С такова приятно съчетание на суетност, подозрителност и непоклатима самоувереност почти нямаше нужда да пускам в ход чара си – Тиери и сам се справи.

Да, той започва да ми харесва. Толкова удобен, толкова предсказуем, без остри ръбове, на които да се порежеш. И най-хубавото е, че толкова лесно се поддава на чар – една усмивка, една дума и е мой. За разлика от Рижия с неговите сърдити черти и вечно подозрителен поглед.

Проклет да е, помислих си. Какво не му харесва у мен? Изглеждам като Виан, говоря като Виан – трябваше отдавна да съм го спечелила. Но някои хора са по-неподатливи от други, а и досега все не улучвах подходящия момент. Все пак мога да почакам – поне няколко дни. И ако чарът не свърши работа, ще го направят химикалите.

Днес чаках с нетърпение да затворим сладкарницата, не свалях поглед от часовника. Денят ми се стори много дълъг, но аз го прекарах относително приятно, докато отвън дъждът бавно се превръщаше в мъгла и потокът от хора се нижеше като насън, като от време на време някой спираше да погледне недовършената витрина, с която "Льо Роше дьо Монмартър" сега прилича на сценка от куклен театър.

Никога не подценявайте въздействието на една витрина. Очите са огледало на душата, казват хората; а витрината – това са очите на магазина, очи, грейнали радостно и обещаващо. Старата витрина също беше хубава с моите червени обувки, пълни с шоколадови бонбони, но знам, че сега, когато Коледа идва с бърза крачка, трябва да помислим за нещо по-вълшебно от чифт обувки, ако искаме да привлечем клиентите.

Затова нашата витрина се превърна в календар на Коледните пости, украсен с парчета коприна и осветен с една-единствена жълта лампа. Самият календар се състои от стара къщичка за кукли, която купих от битпазара, прекалено стара, за да привлече вниманието на съвременно дете, твърде занемарена, за да представлява интерес за колекционерите – покривът ѝ е подлепен надве-натри, отпред е напукана и залепена с тиксо; точно това, което търсех.

Къщичката е достатъчно голяма, за да запълни цялата витрина, с полегат скосен покрив и боядисана фасада, която се отваря на четири места, за да може да се гледа вътре. Засега е изцяло затворена, а аз сложих и щори на прозорците, през които се процежда приятна златиста светлина.

– О! – възкликна Виан, когато ме видя да се трудя над нея. – Какво е това, сцена от раждането на Исус?