Джоан Харис - Бонбонени обувки

За малко да кажа на Зози. Но имах нужда да подредя мислите си, за да съм сигурна, че няма да направя някоя глупост. Разбирате ли, спомних си нещо. Нещо, което се случи преди много време, когато още не бяхме като другите. Може би беше свързано с Розет. Горката Розет, пищеше като коте и изобщо не искаше да яде, и понякога спираше да диша без всякаква причина за секунди, дори за минути...

Бебето. Люлката. Животните...

Ангелите и влъхвите...

Какво всъщност означава влъхва? И защо ми се струва, че вече съм срещала влъхва?

МЕЖДУВРЕМЕННО ТРЯБВАШЕ ДА СЕ ЗАЕМА С РИЖИЯ. Плановете ми за него не включват контакти с Виан, но същевременно не искам да се отдалечава, затова в уречения час – пет и половина – отидох на "Рю дьо ла Кроа" и зачаках да излезе.

Когато се появи, наближаваше шест. Таксито на Тиери вече беше пристигнало – той се е настанил в приятен хотел, където ще остане, докато трае ремонтът на апартамента, – но самия него още го нямаше и аз дискретно наблюдавах иззад ъгъла как Рижия чака под дъжда с ръце в джобовете и вдигната яка.

Тиери винаги се е гордял с това, че е непретенциозен, че е истински мъж, който не се страхува да се изцапа и не се държи презрително с хора, по-бедни и с по-ниско положение от него. Не е вярно, разбира се. Тиери е непоправим сноб – просто не го знае. Но това личи ясно в обноските му: в начина, по който нарича Лоран "друже", а сега и в небрежните му движения, докато заключваше сградата, проверяваше дали е заключил, нагласяше алармата, а после се обърна към Рижия учуден, все едно искаше да каже: "А, да, съвсем забравих..."

– За колко се бяхме разбрали? За стотачка? – попита той.

Сто евро на ден, помислих си аз. Не особено щедро. Но Рижия само сви рамене както винаги – жест, който вбесява Тиери и го прави нападателен. За разлика от него Рижия е много спокоен – газов котлон, включен на най-ниска степен. Но аз забелязах, че все гледа надолу, сякаш се страхува, че погледът му може да издаде нещо.

– С чек става ли? – попита Тиери.

Хитър ход, казах си аз. Разбира се, той се досеща, че Рижия няма банкова сметка, че не плаща данъци, че никой не знае дори как се казва.

– Или може би предпочиташ в брой?

Рижия отново сви рамене.

– Няма значение – отговори той.

Предпочита да загуби надница за цял ден, отколкото да отстъпи дори на милиметър.

Тиери се усмихна широко.

– Добре, ще ти напиша чек. Днес нямам много пари в брой. Сигурен ли си, че нямаш нищо против?

Цветовете на Рижия лумнаха, но той упорито си замълча.

– На чие име?

– Аз ще го попълня.

Все така усмихнат, Тиери бавно написа чека, после го подаде на Рижия, като му намигна шеговито.

– Е, ще се видим утре по същото време. Освен ако не си размислил, разбира се.

Рижия поклати глава.

– Добре тогава. До осем и половина. Не закъснявай.

После се качи в таксито, а Рижия остана с безполезния чек в ръка, прекалено унесен в мисли, за да забележи появата ми.

– Здравей – казах аз.

– Виан? – той се обърна и ме озари с усмивка, сияйна като коледно дърво. – О, ти ли си... – и лицето му посърна.

– Казвам се Зози. А ти можеш поне малко да поработиш върху чара си.

– Моля?

– Можеше поне да се престориш, че се радваш да ме видиш.

– О, извинявай – той като че ли се смути.

– Е, как върви работата?

– Не е зле – каза Рижия.

Аз се усмихнах.

– Хайде. Да потърсим някое по-сухо място, където да говорим. Къде си се настанил?

Той спомена името на една малка пресечка на "Рю дьо Клиши" – точно на такова място очаквах да отседне.

– Да отидем там. Нямам много време.

Познавах мястото – евтин занемарен пансион, където обаче приемаха плащане в брой, което за човек като Рижия е от голямо значение. Входната врата беше с електронно заключване. Видях го как набра кода – 825436– със съсредоточен профил, озарен от ослепителното оранжево на уличното осветление. Запаметих го, за да го използвам по-късно. Всички кодове в даден момент се оказват полезни.

Влязохме. Огледах стаята му. Тъмен интериор, килим, който като че ли лепнеше под краката ми, квадратна килия с цвят на стара дъвка, където освен легло нямаше почти нищо друго: нито прозорец, нито стол, само мивка, радиатор и грозна репродукция на стената.

– Е? – попита Рижия.

– Хапни си – казах аз, като извадих от палтото си малка подаръчна кутия и му я подадох. – Сама съм ги правила. Заведението черпи.

– Благодаря – отговори той кисело и хвърли кутията на леглото, без дори да я погледне.