Джоан Харис - Бонбонени обувки

Отново изпитах раздразнение.

Един трюфел, помислих си, толкова много ли искам?

Символите на кутията бяха могъщи (използвах червения кръг на Господарката Кървава луна, съблазнителката, която яде сърца), но само една хапка от лакомствата вътре щеше да го направи много по-лесен за убеждаване...

– Е, кога мога да я видя? – нетърпеливо попита Рижия.

Аз седнах на ръба на леглото.

– Нещата са сложни. Разбираш ли, ти я завари неподготвена. Появи се ей така, изневиделица, и то сега, когато тя е с друг.

Той се разсмя горчиво.

– А, да. С Льо Тресе. Господин Голяма работа.

– Не се тревожи. Аз ще осребря чека ти.

Рижия ме погледна.

– Откъде знаеш за това?

– Познавам Тиери. Той е от хората, които не могат да ти стиснат ръката, без да ти строшат костите. Освен това ревнува от теб.

– Ревнува ли?

– Разбира се.

Той се усмихна, сякаш за момент му стана забавно.

– Защото аз имам всичко, нали? Пари, хубост, къща на село...

– Имаш много повече – казах му аз.

– Какво?

– Тя обича теб.

В първия миг той не каза нищо. Дори не ме погледна, но аз долових напрежението в тялото му и видях как цветовете му пламнаха – от синкаво към неоново червено. Разбрах, че думите ми са го разтърсили.

– Тя ли ти го каза? – попита Рижия.

– Не точно. Но знам, че е така.

До мивката имаше пластмасова чаша. Той я напълни с вода и я гаврътна на един дъх, после въздъхна и отново я напълни.

– Добре, ако наистина е така, тогава защо се омъжва за Льо Тресе?

Аз се усмихнах и му подадох малката кутийка, на която червеният кръг на Господарката Кървава луна искреше с карнавален блясък.

– Сигурен ли си, че не искаш бонбон?

Рижия нетърпеливо поклати глава.

– Добре – казах аз. – Само едно ми обясни: когато ме видя за пръв път, ме нарече "Виан". Защо?

– Още тогава ти казах. Защото ми заприлича на нея. Е, поне... на предишната Виан.

– Предишната Виан?

– Тя се е променила. Косата ѝ, дрехите ѝ...

– Точно така – казах аз. – Под влиянието на Тиери. Той обича да контролира нещата, много е ревнив, винаги иска да става каквото той каже. В началото се държеше добре. Помагаше ѝ за децата. Носеше ѝ подаръци, все скъпи. После започна да я притиска. Сега ѝ казва как да се облича, как да се държи, дори как да възпитава децата си. Разбира се, това, че ѝ е хазяин, само влошава нещата – по всяко време може да я изхвърли.

Рижия се намръщи и аз видях, че най-после започва да под дава. Забелязах съмнението в цветовете му и – още по-обещаващо – първите искрици гняв.

– Тя защо не ми каза? Защо не ми писа?

– Може би от страх – подхвърлих аз.

– Страх? От него?

– Може би.

Виждах как размишлява с наведена глава, съсредоточено присвил очи. По някаква необяснима причина Рижия не ми вярва и все пак не се съмнявам, че ще налапа стръвта. Заради нея, заради Виан Роше.

– Ще отида да я видя. Ще поговоря с нея...

– Това ще бъде голяма грешка.

– Защо?

– В момента тя не иска да те вижда. Трябва да ѝ дадеш повече време. Не можеш просто да се появиш изневиделица и да я накараш да избира.

Очите му ми подсказаха, че е очаквал точно това.

Аз докоснах ръката му.

– Чуй ме. Аз ще поговоря с нея. Ще се опитам да ѝ обясня твоята гледна точка. Но не я търси, не ѝ пиши, не ѝ се обаждай. Довери ми се.

– Защо да го правя? – попита той.

Очаквах, че няма да е лесно, но вече започваше да ми идва до гуша. Позволих си лека нотка на раздразнение:

– Защо ли? Защото съм ѝ приятелка и не ми е безразлично какво ще стане с нея и с децата. И ако поне за минута спреш да мислиш за нараненото си самолюбие, ще разбереш защо ѝ трябва време да помисли. Къде беше ти през последните четири години? Тя откъде може да е сигурна, че няма пак да изчезнеш? Разбира се, Тиери не е съвършен, но поне е на разположение и на него може да се разчита, което не може да се каже за теб.

Някои хора реагират по-добре на грубо отношение, отколкото на чар. Очевидно Рижия е един от тях, защото когато отново заговори, тонът му беше по-любезен:

– Разбирам – каза той. – Извинявай, Зози.

– Ще направиш ли каквото ти казах? Защото иначе няма никакъв смисъл да ти помагам.

Рижия кимна.

– Наистина ли?

– Да.

Въздъхнах. Най-трудното отмина.

Което донякъде е жалко, помислих си аз. Напук на всичко, Рижия ми се струва привлекателен. Но за всяка услуга, която боговете ни оказват, трябва да им се отплащаме с жертва. А към края на месеца аз ще искам голяма услуга от тях...

ДНЕС СЮЗ ДОЙДЕ НА УЧИЛИЩЕ. СЕГА НОСИ ШАПКА вместо забрадка и се опитва да навакса пропуснатото. На обяд пак си шушукаха с Шантал и след това подхванаха старата песен с подигравателните коментари, въпросите: "Къде е приятелят ти?", и глупавите игри, в които трябваше да бъда пиян морков.