Джоан Харис - Бонбонени обувки

Аз се усмихнах.

– Не точно. Изненада.

Затова днес се трудих цял ден, като преди това закрих витрината от любопитни очи с помощта на голямо парче коприна в червено и златисто, зад което трябваше да се извърши преобразяването.

Започнах от декорите. Около къщата направих мъничка градинка: езерце от късче синя коприна, върху която плуваха шоколадови патета, река, пътечка, посипана с цветни захарни кристалчета, дървета и храсти от двете ѝ страни, направени от домакински четки и цветна хартия и поръсени отгоре със захарен сняг, захарни мишлета, които изскачаха от къщичката – приличаше на приказка...

Работата по декорите ми отне половин ден. Малко преди дванайсет дойдоха Нико и Алис – те сега са неразделни

– И останаха да се полюбуват на украсата. Той купи кутия от любимите си сладки, докато Алис гледаше с широко отворени очи как поправям и разкрасявам фасадата на къщата с тънка струйка шоколадова глазура.

– Прекрасно е – каза тя. – По-хубаво, отколкото в "Галери Лафайет".

Трябва да призная, че сладкарската работа е на ниво. Полукъща, полуторта, със захарни рюшчета по прозорците, захарни водоливници по покрива, захарни колони пред вратите и спретнати преспи сняг по всички первази и комини.

През обедната почивка повиках Виан да види къщичката.

– Харесва ли ти? – попитах аз. – Още не е завършена, но... как ти се струва?

Тя помълча малко. Но цветовете ѝ веднага ми казаха всичко, което исках да знам – грейнаха толкова ярко, че изпълниха цялото помещение. А какво беше това в очите ѝ – сълзи? Да. Така ми се стори.

– Прекрасна е – каза накрая Виан. – Просто... прекрасна.

Престорих се на смутена.

– Е, чак пък...

– Наистина, Зози. Толкова много ми помагаш.

Видя ми се неспокойна. Нищо чудно: знакът на Ехекатл е могъщ – символ на пътешествията, промените, вятъра; и тя сигурно е усетила как той плете нишките си около нея, може би дори вътре в нея (моите "просячета" са специални в много отношения), химията му взаимодейства с нейната, променя я, прави я непостоянна...

– А аз дори не ти плащам нормална заплата – каза Виан.

– Плащай ми в стока – предложих аз с усмивка. – Шоколадови бонбони на корем.

Тя поклати глава, намръщи се, сякаш се заслуша в нещо отвън, но мъглата поглъщаше всички звуци.

– Толкова съм ти задължена. И досега не съм направила нищо за теб...

Виан млъкна, сякаш дочу шум или я осени мисъл, толкова неочаквана, че временно я накара да загуби ума и дума. Сигурно и това беше работа на "просячетата", любимите ѝ бонбони, които ѝ напомняха за по-щастливи времена...

– Сетих се – каза тя и лицето ѝ грейна. – Можеш да се пренесеш тук. Да живееш при нас. Стаите на мадам Пусен стоят празни. Никой не ги използва. Не е кой знае какво, но е по-добре от твоя пансион. Можеш да живееш с нас, да се храниш с нас – децата ще се зарадват, а в момента нямаме нужда от допълнителни помещения, – а на Коледа, когато се изнесем...

Лицето ѝ посърна, но съвсем леко.

– Ще ви преча – отговорих аз и поклатих глава.

– Няма. Честна дума. Ще работим повече часове. Така ще ни направиш услуга.

– Ами Тиери? – попитах.

– Какво? – попита Виан с леко предизвикателен тон. – Нали ще направим както той иска? Ще се преместим на "Рю дьо ла Кроа". Защо дотогава да не поживееш с нас? А когато се изнесем, ще можеш да наглеждаш сладкарницата. Да следиш работата тук. Той и без това го предложи – каза, че ще имаме нужда от управител.

Аз се престорих, че обмислям предложението ѝ. Дали Тиери е станал нетърпелив? Дали ѝ е показал по-необузданата си страна? Трябва да призная, че подозирах нещо такова; а сега, когато се появи Рижия, тя иска да държи и двамата на разстояние, поне докато вземе решение...

Компаньонка. Това ѝ трябва сега. И какъв по-добър избор от приятелката ѝ Зози?

– Но ние се познаваме съвсем отскоро – казах ѝ аз. – Може да съм престъпничка.

Виан се разсмя.

– Не, не може.

Което показва колко добре ме познаваш.

– Добре – съгласих се аз. – Споразумяхме се.

Поредното попадение в целта.

ТАКИВА МИ ТИ РАБОТИ. ТЯ СЕ МЕСТИ ПРИ НАС. НАПРАВО велико, както би казал Жан-Лy. Вчера донесе малкото неща, които има. Никога досега не съм виждала човек с толкова малко багаж, освен може би нас с мама по времето, когато постоянно се местехме. Два куфара, единият с обувки, другият с останалите ѝ вещи. За десет минути си подреди нещата и все едно, че винаги е живяла тук.