Джоан Харис - Бонбонени обувки

И изведнъж си спомних нещо от времето, когато бях съвсем малка. Ден край морето, аз съм по бански и се плискам във водата, мама седи на пясъка и чете книга. Едно момче ме опръска с вода и от солта очите ми започнаха да парят. Докато минаваше покрай мен, аз го замерих с камъче – съвсем малко камъче, – без да се прицелвам.

Стана случайно...

Момчето се разплака, видях го да се държи за главата. Мама се затича към мен с уплашено лице. Прилоша ми от страха... от случайността...

Видях парчета стъкло, ожулено коляно, улично куче, което скимти под гумите на автобуса.

Това е случайност, Нану.

Бавно се отдръпнах. Не знаех дали да се смея или да плача. Беше забавно – тъй както нещо ужасно може да бъде забавно. И аз се чувствах все така добре, ужасно добре...

– Какво е това, по дяволите? – крещеше Шантал.

Каквото и да беше, не се шегуваше. Нито един сърбящ прах не действа толкова силно. Но аз не можех да видя какво става. Пред мен имаше прекалено много хора, опашката се превърна в тълпа – всички искаха да разберат какво се е случило.

Аз дори не се опитах. Знаех.

Изведнъж ми се прииска да поговоря със Зози. Тя ще знае какво да прави, помислих си, и няма да ме разпитва. Реших да не чакам автобуса, качих се на метрото и тичах през целия път от "Плас дьо Клиши" до нас. Когато влязох, едва дишах, мама беше в кухнята и приготвяше храна на Розет, и мога да се закълна, че още преди да отворя уста, Зози вече знаеше какво се е случило.

– Какво има, Нану?

Аз я погледнах. Тя беше с джинси и с бонбонените обувки, които изглеждаха по-червени, по-високи и по-лъскави от всякога, а главозамайващите им токове сияеха. Щом ги видях, се почувствах по-добре и с въздишка на огромно облекчение се отпуснах в едно от леопардовите кресла.

– Шоколад?

– Не, благодаря.

Тя ми донесе кола.

– Много ли е лошо? – попита Зози, докато ме гледаше как пресушавам чашата почти на един дъх, толкова бързо, че от носа ми започнаха да излизат мехурчета. – Ето, пийни още една и ми кажи какво е станало.

Тогава аз ѝ разказах, но тихо, за да не ме чуе мама. Наложи се да спра два пъти – веднъж, когато влязоха Нико и Алис, и втори път, когато дойде Лоран, поръча си кафе и половин час се жалва за ремонта, който трябва да направи в "Льо Пти Пенсон", за това колко е трудно да се намери водопроводчик точно преди Коледа, за проблема с имигрантите и за другите неща, от които Лоран винаги се оплаква.

Когато си тръгна, вече трябваше да затваряме и мама се зае да приготвя вечеря. Зози угаси лампите в сладкарницата, за да видя коледната къща. Свирачът от Хамелн беше изчезнал и на негово място имаше хор от шоколадови ангелчета, които пееха в захарния сняг. Толкова е красиво. Но къщата си остава загадка. Вратите са затворени, щорите са спуснати, само прозорчето на таванската стая свети.

– Може ли да надникна вътре? – попитах аз.

– Утре – каза Зози. – Защо не отидем в моята стая? Там ще довършим разговора.

Аз бавно тръгнах след нея по стълбите. Чук-чук-чук, тропаха бонбонените обувки на високите си токове, докато изкачваха тесните стъпала пред мен, все едно чукаха на вратата ми и ме молеха да им отворя.

ТАЗИ СУТРИН ЗА ТРЕТИ ПОРЕДЕН ДЕН МЪГЛАТА ВИСИ над Монмартър като корабно платно. Казват, че до ден-два ще завали сняг, но днес всичко тъне в призрачна тишина, мъглата поглъща обичайния шум от коли и стъпките на минувачите по калдъръма отвън. Сякаш сме се пренесли сто години назад и от мъглата всеки момент ще изскочат призраци в пелерини...

Това може да е сутринта на последния ми ден в училище, деня на спасението ми от "Сейнт Майкълс он дъ Грийн", деня, когато за пръв път осъзнах, че съдбата – съдбите – е само мъртви писма на вятъра, които могат да се уловят, да се съберат, да се изгорят или да се изхвърлят в зависимост от обстоятелствата.

Скоро и ти ще го разбереш, Анук. Аз те познавам по-добре, отколкото ти познаваш себе си: зад фасадата на добро момиче се крие голям потенциал, смесица от гняв и омраза, точно като у онова момиче, как му беше името... момичето, което бях аз някога, преди толкова много години.

Но всичко има нужда от катализатор. Понякога е нещо дребно, леко като перце, лесно като щракване с пръсти. Някои видове пинята са по-неподатливи от други. Но всеки има слабо място и веднъж отворена, кутията не може да се затвори.

При мен това беше едно момче. Казваше се Скот Маккензи. На седемнайсет, рус, атлетичен, съвършен. Беше нов в "Сейнт Майкълс он дъ Грийн": иначе щеше да знае от самото начало, че не бива да се занимава с онова момиче, как му беше името... а трябва да потърси по-подходящ обект на симпатиите си.