Джоан Харис - Бонбонени обувки

Бях стъпила на един стол и окачах картина на стената. Всъщност това беше портретът ми – същият, който Жан-Луи ми направи. Чух го да влиза. Подрънкване на звънчета, стъпки на тежки ботуши по паркета.

Тогава той каза: "Виан", и нещо в тона му ме накара да се обърна. Погледнах го. Мъж с джинси и черна фланелка, с рижа коса, вързана на опашка. Както казах, нищо особено.

И въпреки това у него имаше нещо – нещо, което ми се стори познато. А усмивката му грееше като "Шанз-Елизе" в навечерието на Коледа и го правеше изключителен – но само след миг сияйната му усмивка се изгуби в израза на смущение, предизвикан от допуснатата грешка.

– Извинете – каза мъжът. – Помислих ви за... – той рязко млъкна. – Вие ли сте управителката? – забелязах, че говори тихо, с натъртено "р" и особените гласни, характерни за Юга.

– Не, аз само работя тук – отвърнах усмихната. – Управителка е мадам Шарбоно. Познавате ли я?

В първия момент той като че ли се подвоуми.

– Ян Шарбоно – подсетих го аз.

– Да. Познавам я.

– Ами тя в момента не е тук. Но съм сигурна, че скоро ще дойде.

– Добре. Ще я почакам.

Той седна на една маса и огледа интериора, картините, шоколадовите бонбони – със задоволство, както ми се стори, и с известно неудобство, сякаш не беше сигурен как ще го приемат тук.

– А вие кой сте?

– О, просто приятел.

Усмихнах му се.

– Попитах за името ви.

– А.

Сега бях сигурна, че се чувства неловко. Пъхна ръце в джобовете, за да прикрие неудобството си, сякаш моето присъствие тук бе провалило някакъв план, твърде сложен, за да бъде променен.

– Рижия – каза той.

Спомних си за картичката с подпис "Р." – име или прякор? Може би второто. "Пътувам на север. Ще се отбия, когато мога."

И изведнъж разбрах защо ми се е сторил познат. Бях го видяла да стои до Виан Роше на снимката във вестника от Ланскене су Тан.

– Рижия? – попитах аз. – От Ланскене?

Той кимна.

– Ани постоянно говори за вас.

При тези думи цветовете му пламнаха като коледна елха и аз започнах да разбирам какво може да е видяла Виан в мъж като Рижия. Тиери никога не пламти – освен ако не пуши, – но затова пък Тиери има пари, което компенсира много други неща.

– Починете си, а аз ще ви направя горещ шоколад.

Той се усмихна.

– Обичам шоколад.

Направих го силен, с кафява захар и ром. Рижия го изпи, после пак започна да не го свърта: той отиде в другото помещение и захвана да разглежда тенджерите, бурканите, чиниите и лъжиците, които Ян използва за правенето на шоколадовите си бонбони.

– Толкова приличате на нея – каза накрая.

– Наистина ли?

Всъщност аз изобщо не приличам на нея, но съм забелязала, че мъжете рядко виждат това, което е пред очите им. Полъх на парфюм, дълга разпусната коса, червена пола и обувки на високи токчета: толкова прости трикове, зад които дори дете може да види същността, но мъжете неизбежно се заблуждават.

– Е, откога не сте се виждали с Ян?

Той сви рамене.

– От много отдавна.

– Разбирам. Ето. Хапнете един бонбон.

Сложих го отстрани на чашата му: трюфел, овъргалян в какао на прах, приготвен по моя собствена рецепта и белязан с кактусовия знак на Ксочипили, бога на екстаза, който винаги успява да развърже езиците.

Рижия не изяде бонбона, а започна да го търкаля безцелно по чинийката. Този жест ми се стори някак познат, но не можах да си спомня откъде. Аз чаках да заговори – хората обикновено си говорят с мен, – но той като че ли не се притесняваше да мълчи, да си играе с неизядения трюфел и да гледа към притъмнялата улица.

– Ще останете ли в Париж? – попитах.

Рижия сви рамене.

– Зависи.

Аз го погледнах въпросително, но той като че ли не схвана намека.

– От какво зависи? – попитах го накрая.

Той отново сви рамене.

– Омръзва ми да стоя на едно място.

Сипах му още горещ шоколад. Тази негова сдържаност – сдържаност, близка повече до враждебност, отколкото до нещо друго – започваше да ме дразни. Вече половин час седеше в сладкарницата. Досега трябваше да знам всичко за него, а аз сякаш бях загубила дарбите си. Той стоеше тук като живо въплъщение на неприятностите, явно неподатлив на всичките ми опити за сближаване.

Започнах да губя търпение. Този човек беше свързан с нещо важно, нещо, което трябваше да науча. Чувствах го, беше толкова близо, че космите на тила ми настръхваха, и въпреки това...

Мисли, по дяволите.

Река. Детска гривна. Сребърно коте. Не. Не е това. Река. Лодка. Анук, Розет...