Джоан Харис - Бонбонени обувки

Донесох му едно млечно шоколадче.

– Хайде – подканих го аз. – Мога да отгатна мислите ти.

Но точно в този момент Анук се прибра от дъжда навън, цялата разрошена и ухаеща на мокри листа, с фунийка горещи кестени в ръка. От няколко дни пред "Сакре Кьор" има продавач на печени кестени и Анук си купува по една фунийка всеки път, когато мине от там. Днес беше в добро настроение, приличаше на коледна играчка с червеното си яке, зелените си панталони и разпиляната си коса, цялата мокра от дъжда.

– Здравей, млада госпожице! – поздрави я Тиери. – Къде си ходила? Мокра си до кости!

Анук го изгледа сериозно с вид на възрастна.

– Ходих на гробището с Жан-Лу. И не съм мокра до кости. Това е анорак. Предпазва от дъжда.

Тиери се разсмя.

– А, в некрополиса! Знаеш ли какво означава некрополис, Ани?

– Разбира се, че знам. Град на мъртвите – речникът на Анук, който открай време беше добър, се обогати още повече от приятелството ѝ с Жан-Лy Рембо.

Тиери направи шеговита гримаса.

– Не е ли малко мрачно място за разходки?

– Жан-Лу правеше снимки на котките там.

– Наистина ли? – попита той. – Е, ако все още ти се ходи някъде, запазил съм маса за обяд в "Мезон Роз"...

– За обяд? Но сладкарницата...

– Аз ще се погрижа – обади се Зози. – Вървете да обядвате.

– Ани? Готова ли си? – попита Тиери.

Видях как Анук го изгледа. Не точно с презрение, но може би с неприязън. Това не ме учудва особено – макар и добронамерен, Тиери има доста старомодно отношение към децата и Анук може да е почувствала, че той не одобрява някои от навиците ѝ, като например да тича с Жан-Лу под дъжда, да седи с часове на гробището (свърталище на скитници и опасни хора) или да играе на шумни игри с Розет.

– Може би трябва да облечеш рокля – каза Тиери.

Неприязънта в погледа ѝ се усили.

– Харесвам се с тези дрехи.

В интерес на истината и аз я харесвам. В град, където елегантният конформизъм е основно правило, Анук дръзва да проявява въображение. Може би това се дължи на влиянието на Зози, но предпочитанието ѝ към ярките цветове и наскоро придобитият навик да украсява дрехите си – с панделки, значки, цветни конци – ѝ придават жизнерадостен вид, който не бях забелязвала у нея от Ланскене насам.

Може би тъкмо това се опитва да върне – времето, когато нещата бяха по-прости. В Ланскене Анук тичаше на воля, по цял ден се плискаше на реката, непрестанно разговаряше с Чехълчо, играеше на пирати, на крокодили и постоянно правеше бели в училище.

Но това беше друг свят. Като се изключат циганите от реката – които имаха лоша слава и крадяха от време на време, но със сигурност не бяха опасни, – в Ланскене нямаше чужди хора. Никой не си правеше труда да заключва вратите нощем, дори кучетата познаваха всички.

– Не обичам да нося рокли – каза Анук.

Почувствах негласното неодобрение на Тиери. В неговия свят момичетата ходят с рокли – всъщност през последните шест месеца той купи няколко рокли на Анук и на Розет с надеждата, че ще разберем намека.

Сега Тиери ме гледаше със стиснати устни.

– Знаеш ли, не съм много гладна – казах аз. – Защо просто не се разходим и не хапнем нещо по пътя? Можем да отидем в "Парк дьо ла Тюрлюр" или...

– Но аз съм направил резервация – напомни ми Тиери.

Изражението на лицето му ме накара да се разсмея. В света на Тиери всичко трябва да става по план. За всяко нещо си има правила, трябва да се спазват уговорки, да се живее по график. Резервацията за обяд не може да се отмени и макар и двамата да знаем, че той предпочита места като "Льо Пти Пенсон", днес е избрал "Мезон Роз", където Анук трябва да облече рокля. Такъв си е Тиери – твърд като скала, предсказуем, господар на положението, – но понякога ми се иска да не е толкова непоклатим, от време на време да прави нещо спонтанно...

– Не носиш пръстена – отбеляза той.

Инстинктивно сведох поглед към ръцете си.

– Заради шоколада – казах аз. – Много се цапам.

– Този твой шоколад...

Обядът не беше от най-приятните. Може би заради мрачното време или заради тълпите от хора, или защото Анук нямаше апетит, или защото Розет упорито отказваше да си служи с лъжицата. Тиери гледаше със свити устни как Розет подрежда с ръце зрънцата грах във формата на спирала.

– Храни се както трябва, Розет – каза той накрая.

Тя не му обърна внимание, изцяло погълната от заниманието си.

– Розет – каза Тиери по-рязко.

Розет пак не го погледна, но жената на съседната маса се обърна, стресната от гласа му.