Джоан Харис - Бонбонени обувки

Бях едва на седемнайсет. Можех да изглеждам по-голяма – и често го правех – или по-малка, когато се налагаше. Хората виждат нещата такива, каквито изглеждат. Виждат само каквото им се иска – хубост, старост, младост, интелигентност, дори невзрачност, ако така им изнася – и аз развих почти до съвършенство изкуството на превъплъщението.

Крилете на бягството ми ме отведоха във Франция. На границата почти не погледнаха откраднатия ми паспорт. Аз се погрижих за това. Малко грим, смяна на прическата и едно палто на майка ми допълниха илюзията. Останалият багаж, както казват, беше в главата ми.

Разбира се, по онова време мерките за сигурност не бяха кой знае какво. Аз минах границата само с ковчег и чифт обувки – първите две висулки на гривната ми – и се озовах от другата страна, без да говоря и дума френски, единствено с шестте хиляди паунда, които успях да изтегля от сметката на майка си.

Подходих към това като към предизвикателство. Намерих си работа в малка текстилна фабрика в покрайнините на Париж. Делях една стая с колежка от работата – Мартин Матийо от Гана, двайсет и четири годишна, която чакаше да получи разрешително за работа. Казах ѝ, че съм на двайсет и две и че съм португалка. Тя ми повярва – или поне така си помислих. Беше дружелюбна, а аз бях самотна. Доверих ѝ се. Свалих гарда. Това беше единствената грешка, която допуснах. Мартин беше любопитна, започна да рови в нещата ми и намери документите на майка ми, скрити в най-долното чекмедже. Не знам защо изобщо ги бях запазила. Може би от непредпазливост или от мързел, или от някакво нелепо чувство на носталгия. Със сигурност нямах намерение да използвам повторно същата самоличност. Прекалено лесно можеше да се свърже със "Сейнт Майкълс он дъ Грийн" – а за мое нещастие Мартин си спомни някаква вестникарска статия, която беше прочела, и направи връзка между мен и снимката във вестника.

Бях млада, нали разбирате. Самото споменаване на полицията предизвикваше у мен паника. Мартин го знаеше и се възползва от страха ми за сметка на половината ми седмична надница. Това беше изнудване, чисто и просто. Аз го търпях – какво друго можех да направя?

Е, сигурно бих могла да избягам. Но още тогава бях упорита. И най-много от всичко жадувах за отмъщение. Затова плащах на Мартин исканата от нея седмична сума, бях покорна и смирена, търпях прищевките ѝ, оправях леглото ѝ, готвех ѝ и чаках удобен момент. После, когато най-после излезе разрешителното ѝ за работа, аз се престорих на болна, не отидох във фабриката и в отсъствие на Мартин събрах от стаята всичко, което би могло да ми бъде от полза (включително пари, паспорти и документи за самоличност), а след това я издадох на Имиграционните служби заедно с фабриката и останалите ми колеги.

От Мартин получих третия си талисман. Сребърно медальонче във формата на слънчев диск, което окачих на гривната си. Това сложи началото на моята колекция и оттогава с всеки откраднат живот прибавям по едно украшение за гривната си. Дребна суета, която си позволявам, за да ми напомня колко далеч съм стигнала.

Разбира се, изгорих паспорта на майка си. Освен всички неприятни спомени, които ми навяваше, беше прекалено неблагоразумно да го пазя. Но това бе първият ми успех и ако ме е научил на нещо, то е следното: във въпроси на живот и смърт няма място за носталгия.

Оттогава призраците им напразно ме преследват. Духовете могат да се движат само по права линия (или поне така вярват китайците) и хълмът Монмартър е идеално убежище със своите стълби, стръмнини и криволичещи улички, в които никой призрак не би могъл да се ориентира.

Поне на това се надявам. Във вчерашния вестник с вечерни новини пак се появи снимка на Франсоаз Лавери. Може би са я обработили: във всеки случай не е на зрънца като предишната, но пак не прилича много на Зози дьо л'Алба.

Разследването обаче е установило, че "истинската" Франсоаз е починала миналата година при обстоятелства, които сега изглеждат съмнителни. Изпаднала в клинична депресия, след като приятелят ѝ я изоставил, и издъхнала, от свръхдоза успокоителни, което навремето определили , като нещастен случай, но, разбира се, имало и друг вариант. Съквартирантката на Франсоаз, млада жена на име, Мерседес Демойн, изчезнала скоро след смъртта ѝ и се изгубила, преди някой да заподозре престъпление.

Е, нали знаете. На някои хора не може да се помогне. Наистина очаквах нещо повече от нея. Тези миши създания често показват неподозирана вътрешна сила – но не и в нейния случай. Горката Франсоаз.