Джоан Харис - Бонбонени обувки

Не намерих нищо повече за Ле Лавьоз, нищо повече за Ланскене. Започнах да си мисля, че Виан Роше е също толкова неуловима личност, колкото и аз, корабокрушенец на остров Монмартър, без минало, неуязвима.

Абсурдно, разбира се. Никой не е неуязвим. Но след като изчерпах всички преки линии на проследяване, остана само една пътека и тъкмо това ме накара да размишлявам до късно през нощта.

Не се страхувах, разбира се. Но тези неща понякога са толкова неблагонадеждни и по-скоро повдигат въпроси, отколкото дават отговори – а ако Виан заподозре какво съм направила, ще изгубя всяка възможност да се доближа до нея.

И все пак рисковете са част от играта. Отдавна не съм извиквала видения – моята Система се осланя на по-практични средства от камбаните, книгите и свещите, а в девет от десет случая можете да постигнете по-бързи резултати с помощта на интернет. Но сега е време да подходя творчески.

Малка доза корен от кактус, изсушен, стрит на прах и разтворен в гореща вода, помага да постигнете нужното състояние на ума. Това е пулке, божественият опиат на ацтеките, леко модернизиран за моите дели. После идва знакът на Димящото огледало, който начертавам върху прашния под. Сядам с кръстосани крака, слагам пред себе си лаптопа, нагласям скрийнсейвъра на подходящо абстрактен мотив и чакам просветление.

Майка ми със сигурност не би го одобрила. Тя винаги е предпочитала традиционната кристална топка, макар че при нужда би прибягнала до по-евтини алтернативи като магически огледала или карти Таро. И все пак кой знае – в края на краищата майка ми зареждаше всякакви стоки, – но ако изобщо някога е получавала истинско просветление от тези неща, поне не ми е казвала.

Съществуват няколко популярни мита за извикването на видения. Единият е, че имате нужда от специално оборудване. Не е така. Понякога е достатъчно само да затворите очи, макар че аз предпочитам образите, които се появяват на телевизора, когато каналите не са нагласени, или движещите се шарки на моя скрийнсейвър. Това е система като всяка друга, средство за ангажиране на аналитичната лява половина от мозъка с тривиални неща, докато творческата дясна половина търси отговори.

После...

Просто се отнасяте.

Усещането е доста приятно и действието на опиата го засилва. Започва като бегло впечатление за разместване: въздухът около мен се прозява и без да отмествам поглед от скрийнсейвъра, усещам как стаята става по-широка, стените отстъпват назад и се раздуват, изпъкват...

Дишам дълбоко и мисля за Виан.

Лицето ѝ изплува на екрана пред мен: на точици, като снимка във вестник. От всички страни – рой светлини, които виждам с крайчеца на окото си. Те кръжат около мен като нощни пеперуди около лампа.

Каква е тайната ти, Виан?

Каква е тайната ти, Анук?

От какво имате нужда?

Димящото огледало като че ли потрепва. Може би е ефект от опиата, визуална метафора, превърната в действителност. На екрана пред мен изплува лице: Анук, ясно различима като на снимка. После Розет с четка в ръка. Избеляла картичка с изглед от Рона. Сребърна гривничка, твърде малка за ръката на голям човек, с окачена на нея висулка – коте.

Сега въздухът се раздвижва: взрив от аплодисменти, плясък на невидими криле. Усещам, че съм близо до нещо важно. И вече го виждам – корпус на лодка. Дълга ниска лодка, най-бавната на света. И ред ръкописни букви, надраскани небрежно...

Кой, питам аз. Кой, по дяволите?

Светещият екран не дава отговор. Само шум от вода, бълбукане и бръмчене на двигател под водната повърхност, който бавно се слива с монотонното бръждене на лаптопа, спиралите на скрийнсейвъра, наченките на главоболие.

Бълбукане, напрежение и...

Както казах, този метод често е неблагонадежден.

И все пак ми се струва, че научих нещо. Някой идва. Някой се приближава. Някой от миналото. Човек, който предвещава неприятности.

Само още един удар, Виан. Още едно слабо място, което трябва да открия. После пинятата ще се разпука и всичките ѝ съкровища и тайни, целият живот на Виан Роше – да не забравяме и онова изключително надарено дете – ще станат мои.

ПЪРВИЯТ ЖИВОТ, КОЙТО ОТКРАДНАХ, БЕШЕ НА МАЙКА ми. Знаете ли, човек винаги помни първата си кражба, колкото и нескопосна да е. По онова време не го възприемах като кражба, просто исках да избягам, а паспортът на майка ми се въргаляше непотребен и спестяванията ѝ събираха прах в банката...