Джоан Харис - Бонбонени обувки

Реката се протяга покрай него като дълго кафяво куче. Нищо забележително или поне така изглежда – но по някаква причина ми звучи познато. Някакъв откъслечен спомен, нещо чуто по новините...

Отидох в библиотеката и поисках да видя архивите. Там имат всички броеве на "Уест Франс", качени на диск или на микрофилм. Започнах снощи в шест часа. Търсих два часа, после отидох на работа. Утре ще направя същото и ще продължа така, докато намеря нещо. Това място е ключът към загадката – Ле Лавьоз на Лоара. А след като намеря ключа, кой знае какво ще отключа с него?

Мислите ми постоянно се въртят около Ани. "Ще те повикам" – обеща ми тя вчера. Но за да искаш помощ, трябва да имаш нужда от нея, истинска нужда, която далеч надхвърля дребните проблеми в лицея "Жул Ренар". Трябва да стане нещо, заради което да си готов да хвърлиш на вятъра цялата си предпазливост и да се втурнеш презглава към добрата си приятелка Зози.

Знам от какво се страхуват.

Но от какво имат нужда?

Този следобед останах сама в сладкарницата – Виан изведе Розет на разходка – и се качих горе да прегледам нещата ѝ. Внимателно, нали разбирате – целта ми не е просто кражба, а нещо далеч по-мащабно. Оказа се, че тя няма кой знае какво: гардероб, доста по-скромен от моя, картина в рамка на стената (вероятно купена от битпазара), покривало за легло, съшито от кръпки (домашна изработка, струва ми се), три чифта обувки, всичките черни, каква скука! И накрая, под леглото – злато: дървена кутия с големината на кутия за обувки, пълна с най-различни боклуци.

Но Виан Роше едва ли мисли така. Аз съм свикнала да живея с кутии и чували и знам, че хората като нея не трупат ненужен боклук. Предметите в дървената кутия са частици от мозайката на живота ѝ, неща, с които тя не може да се раздели: миналото ѝ, животът ѝ, тайната ѝ същност.

Отворих я много внимателно. Виан е потайна, което я прави подозрителна. Тя несъмнено знае точното разположение на всяко листче хартия, всеки предмет, всеки конец, всяко парцалче, всяка прашинка. Ако нещо не е на мястото си, веднага ще разбере, но аз имам отлична зрителна памет и нямам намерение да размествам нищо.

Ето ги, излизат едно по едно. Виан Роше, сведена до няколко предмета. Първо, карти Таро – нищо особено, марсилската колода, но видимо изтъркана от употреба и пожълтяла от времето.

Отдолу има документи – паспорти на името на Виан Роше и удостоверение за раждане на Анук със същото фамилно име. Значи Анук е станала Ани, помислих си; точно както Виан е станала Ян. Няма документи за Розет, което е странно, но има просрочен паспорт на Жана Роше, който, предполагам, е принадлежал на майката на Виан. От снимката виждам, че не си прилича много с Виан, но пък и Анук не си прилича много с Розет. Избеляла панделка, на която виси талисман във формата на коте. После идва ред на няколко снимки – не повече от десетина общо. На тях разпознавам Анук като по-малка, Виан като по-млада, чернобяла снимка на Жана на младини. Всичките са грижливо подредени и вързани с панделка заедно с няколко стари писма и тънка купчинка изрезки от вестници. Преглеждам ги внимателно, като се старая да не повредя пожълтелите ръбове и изтънелите гънки, и виждам репортаж за фестивала на шоколада в Ланскене су Тан, изрязан от местен вестник. Почти същият като този, който вече съм чела, но снимката е по-голяма, на нея се вижда Виан с двама души: мъж и жена, тя – с дълга коса и нещо като карирано палто, той се усмихва смутено срещу обектива на фотоапарата. Приятели може би? В статията няма имена.

Следва изрезка от парижки вестник, крехка и потъмняла като мъртво листо. Страхувам се да я разгърна, но и така виждам, че става дума за изчезването на малко дете на име Силвиан Кайу, откраднато от столчето си в колата преди повече от трийсет години. После идва ред на по-скорошна изрезка – разказ за невиждана буря в Ле Лавьоз, малко селце на Лоара. Странно тривиални неща, ще кажете вие, но достатъчно важни за Виан Роше, за да ги разнася със себе си след толкова много години и да ги пази в тази малка кутия, която отдавна не е отваряла, доколкото мога да съдя по слоя прах отгоре...

Значи това са твоите призраци, Виан Роше. Странно, колко скромни изглеждат! Моите са по-внушителни, но пак ще кажа, че според мен скромността е надценявана добродетел. Можеше да постигнеш толкова много, Виан. И с моя помощ може би все още имаш шанс.

Снощи седях с часове пред лаптопа си, пих кафе, гледах неоновите светлини отвън и си задавах един и същ въпрос отново и отново.