Джоан Харис - Бонбонени обувки

А после играхме баскетбол и аз както винаги окачих дрехите си в съблекалнята, и когато се върнах, някой беше скрил новите ми обувки и аз ги търсих навсякъде, докато накрая Фарида ми показа къде са – напъхани зад радиатора, целите смачкани и прашни, – и макар че не мога да го докажа, знам, че това е работа на Шантал.

Просто знам.

После започна да се заяжда за сладкарницата.

– Чух, че била много приятна – каза тя. И пак се изкикоти, като че ли "приятна" е някаква тайна дума, която само тя и приятелките ѝ разбират. – Как ѝ е името?

Не исках да ѝ отговарям, но не се сдържах.

– У-уу, много приятно – отбеляза Шантал и всички пак се закикотиха, цялата ѝ групичка от приятелки: Люси, Даниел и другите ѝ почитателки като Сандрин, която преди се държеше много добре с мен, но сега ми говори само когато Шантал не е наблизо.

Сега те всички изглеждат малко като нея, все едно че да си Шантал е заразно, нещо като модерен вид шарка. Всички ходят с еднакви изправени коси, подстригани на етажи и леко завити навън по краищата. Всички миришат еднакво (тази седмица на "Ейнджъл") и използват розово червило в еднакъв перлен нюанс. Ако се появят в сладкарницата, ще умра. Знам си го. Направо ще умра. Като знам как ще гледат и ще се кискат – на мен, на Розет, на мама, изцапана до лактите с шоколад, с онзи добродушен поглед – "това приятелките ти ли са?".

Вчера разказах на Зози.

– Е, знаеш какво да правиш. Няма друг начин, Нану, трябва да ги отрежеш. Трябва да им отвърнеш.

Знаех си, че така ще каже. Зози е борбена. Но не всичко опира само до обноски. Разбира се, знам, че откакто говорихме за това, изглеждам много по-добре. Много неща зависят от изправената стойка и от добре заучената убийствена усмивка, но аз вече се обличам както ми харесва, а не както мама смята, че трябва да се обличам, и макар че се отличавам повече от другите, сега се чувствам по-добре, по-вярна на себе си.

– Е, дотук се справяш отлично. Но понякога, Нану, това не е достатъчно. Научих го в училище. Трябва веднъж завинаги да им дадеш да разберат. Щом те използват мръсни номера, тогава и ти прави същото.

Де да можех.

– Имаш предвид да крия обувките им?

Зози ми хвърли един от многозначителните си погледи.

– Не, нямах предвид да криеш обувките им!

– Тогава какво?

– Знаеш, Ани. И преди си го правила.

Спомних си за онзи път на опашката за автобуса, за Сюз и косата ѝ, за онова, което казах...

Това не бях аз. Не го направих аз.

Но после си спомних Ланскене и всички игри, на които играехме, и Случките на Розет, и Чехълчо, и какво направи Зози в английската чайна, и цветовете, и онова селце на Лоара с малкото училище и военния мемориал, и пясъчните брегове на реката, и рибарите, и кафенето, и онази възрастна двойка, и... как му беше името?

Ле Лавьоз, прошепна сянката на гласа ми.

– Ле Лавьоз – казах аз.

– Нану, какво има?

Изведнъж най-неочаквано ми прилоша. Седнах на един стол, целият покрит с малките ръчички на Розет и с големите ръце на Нико.

Зози ме погледна изпитателно, присвила сините си очи, които ярко блестяха.

– Магии не съществуват – казах.

– Само че ги има, Нану.

Аз поклатих глава.

– Знаеш, че ги има.

И – само за минута – ми стана ясно, че ги има. Беше вълнуващо, но и някак страшно, като че ли вървях по много ветровита и тясна издатина на скала, а отдолу кипеше и бушуваше океан, и от него ме делеше само празно пространство.

Погледнах Зози.

– Не мога.

– Защо?

Аз изкрещях:

– Стана случайно!

Очите ми пареха, сърцето ми биеше силно и през цялото време чувах онзи вятър, онзи вятър...

– Добре, Нану. Успокой се – тя ме прегърна и аз зарових лице в рамото ѝ. – Не прави нищо, което не ти се прави. Аз ще се погрижа за теб. Всичко ще се нареди.

И беше толкова приятно да лежа на рамото ѝ със затворени очи и наоколо да мирише на шоколад, че за малко дори ѝ повярвах – как всичко ще се нареди, как Шантал и компания ще ме оставят на мира и как когато Зози е до мен, нищо лошо не може да се случи.

Очаквах, че един ден ще се появят. Може би Сюз им е казала къде да ме намерят – или дори самата аз, преди време, когато още съм се надявала да се сприятеля с някого. И все пак ми дойде като гръм от ясно небе. Да ги видя всичките тук – сигурно бяха дошли с метрото, бяха тичали нагоре по хълма, за да ме изпреварят и...

– Хей, Ани! – това беше Нико, който тъкмо си тръгваше с Алис подръка. – Тук има цяла групичка... Мисля, че са твои съученици.

Забелязах, че изглежда леко зачервен. Разбира се, той е едър и остава без дъх, когато се напряга, но изведнъж се разтревожих: тази червенина в цветовете му и по лицето му подсказваше, че ще се случи нещо лошо.