Джоан Харис - Бонбонени обувки

– Лоран... – казах аз.

– Трябва да вървя – отвърна той. – Чака ме работа, нали разбирате, нямам време за губене.

И като потриваше врата си, Лоран се надигна от креслото, в което беше седял половин час, и почти побягна от сладкарницата.

Зози се усмихна.

– Най-после – каза тя.

Аз тежко се отпуснах в креслото.

– Добре ли си?

Погледнах я. Винаги така се започва: от дреболии, от неща, които не се броят. Но една дреболия води до друга, после до трета и преди да се усетиш, всичко е започнало отначало и вятърът се обръща, и Достопочтените надушват дирята, и...

И в първата секунда обвиних Зози. В края на краищата тя беше превърнала простичката ми сладкарница в тази приказна пещера с пиратско съкровище. Преди да се появи Зози, аз се задоволявах да бъда Ян Шарбоно, да държа сладкарница като всички други, да нося пръстена на Тиери, да оставям света да следва своя ход без каквато и да било намеса от моя страна.

Но нещата се промениха. С едно-единствено движение на пръстите тя заличи четири години и жената, която трябваше отдавна да е мъртва, отвори очи и сякаш започна да диша...

– Виан... – тихо заговори Зози.

– Не се казвам така.

– Но преди си се казвала така, нали? Виан Роше.

Аз кимнах.

– В миналия си живот.

– Не виждам защо трябва да е минал.

Наистина ли? Тази мисъл ми се вижда особено привлекателна. Да бъда отново Виан, да търгувам с чудеса, да показвам на хората магията, скрита в самите тях...

Трябва да ѝ кажа. Това трябва да престане. Тя не е виновна, но не мога да ѝ позволя да продължава така. Достопочтените са по следите ни, все така слепи, но заплашително настървени. Чувствам как се приближават, как порят мъглите, как пронизват въздуха с дългите си пръсти, как улавят и най-малката искрица, и най-слабия блясък.

– Знам, че се опитваш да помогнеш – казах аз. – Но ние можем и сами...

Тя повдигна вежди.

– Знаеш за какво говоря – не намерих сили да го изрека. Вместо това докоснах една кутия и начертах на капака загадъчна спирала.

– О, разбирам. Говориш за този вид помощ – Зози ме изгледа с любопитство. – Защо? Какво лошо има?

– Няма да разбереш.

– Защо? – попита тя. – Ти и аз сме еднакви.

– Не сме еднакви! – гласът ми отекна прекалено силно и аз потреперих. – Не прави повече такива неща. Аз съм обикновена. Досадна. Попитай когото искаш.

– Както и да е.

Напоследък това е любимият израз на Анук, подсилен с красноречиво свиване на рамене, с което малките момичета демонстрират неодобрение. Жестът на Зози беше преднамерено комичен, но на мен не ми беше до смях.

– Съжалявам – казах. – Знам, че намеренията ти са добри. Но децата... те лесно прихващат тези неща. Всичко започва като игра, а после излиза от релси.

– Така ли стана? Нещата излязоха от релси?

– Зози, не ми се говори за това.

Тя седна до мен.

– Хайде, Виан. Едва ли е чак толкова страшно. Можеш да ми кажеш.

И тогава видях Достопочтените, лицата им, протегнатите им ръце. Видях ги зад лицето на Зози, чух гласовете им, утешителни, разсъдливи и толкова неустоимо мили...

– Ще се справя сама – казах аз. – Винаги съм се справяла.

О, каква лъжа.

Отново гласът на Рижия, толкова близък, че понечих да се огледам за него. Тук има твърде много призраци, помислих си. Твърде много гласове от друго време, от друго място и, най-лошото, от друг възможен живот.

Върви си, казах му без думи. Сега съм друг човек. Остави ме на мира.

– Ще се справя – повторих аз с призрачна усмивка.

– Е, ако ти потрябвам...

Кимнах.

– Ще те повикам.

ДНЕС СЮЗАН ПАК НЕ ДОЙДЕ НА УЧИЛИЩЕ. КАЗАХА, ЧЕ е болна от грип, но Шантал разправя, че е заради косата ѝ. Не че Шантал си говори с мен: откакто станах приятелка с Жан-Лу, тя се държи по-отвратително от всякога, ако това изобщо е възможно.

Сега постоянно говори за мен. За косата ми, за дрехите ми, за навиците ми. Днес аз дойдох с новите си обувки (простички, доста хубави, но не като на Зози) и тя цял ден не спря да ги обсъжда, питаше откъде съм ги купила, колко струват и се кикотеше (нейните са от някакъв магазин на "Шанз-Елизе", но не вярвам, че дори нейната майка би дала толкова много за тях), питаше къде ходя на фризьор и колко му плащам, и пак се кикотеше...

Честна дума, какво ѝ става? Попитах Жан-Лу и той каза, че вероятно е много неуверена. Е, може и да е вярно. Но от една седмица само ми създава грижи. От чина ми изчезват учебници, постоянно ми рита чантата и всичко от нея "случайно" се изсипва на пода. Хора, които преди ми бяха симпатични, сега не искат да седят до мен. А вчера видях Софи и Люси да играят на някаква глупава игра със стола ми: преструваха се, че по него пълзи нещо и се стараеха да стоят колкото може по-далеч от него, сякаш на стола ми имаше нещо отвратително.