Джоан Харис - Бонбонени обувки

За малко да се обърна и да тръгна в друга посока. Този ден не ми вървеше: Жан-Лy трябваше да се прибере на обяд – мисля, че имаше час за лекар – и като за капак Шантал ме дразнеше през целия ден, кикотеше се и питаше: "Къде е приятелят ти?", говореше за пари и за подаръците, които очаква да получи на Коледа.

Сигурно тя беше предложила да дойдат. Така или иначе я видях как чака да се прибера. Всичките бяха там – Люси, Даниел, Шантал и Сандрин, – седяха, пиеха кола и се кикотеха като ненормални.

Трябваше да вляза. Нямаше къде да се скрия, а и колко загубен трябва да си, за да избягаш? Промърморих под носа си: "Аз съм върхът", но да ви кажа честно, изобщо не се чувствах така, бях уморена, устата ми беше пресъхнала и леко ми се виеше свят. Исках да седна пред телевизора и да погледам някое глупаво детско филмче с Розет или да почета книга...

Когато влязох, Шантал говореше.

– Видя ли го колко е огромен? – обясняваше тя на висок глас. – Като камион...

Щом ме видя, се направи на изненадана. Как пък не.

– О, Ани! Това приятелят ти ли беше?

Всички се закискаха.

– У-уу, много хубаво.

Аз свих рамене.

– Приятел ми е.

Зози седеше зад тезгяха и се правеше, че не чува. Погледна Шантал, после ми хвърли въпросителен поглед – "Това ли е тя?".

Кимнах с облекчение. Не знам какво очаквах да направи – може би да ги изгони или да разлее чашите им, както направи със сервитьорката в английската чайна, или просто да им каже да се махат...

Затова се вцепених, когато вместо да остане да ми помогне, тя просто се изправи и каза:

– Оставям те да поговориш с приятелките си. Ако имаш нужда от мен, аз съм отзад. Приятно прекарване.

И след като се усмихна и ми намигна, излезе, сякаш си мислеше, че да хвърлиш някого на вълците е страхотен начин да му осигуриш приятно прекарване.

СТРАННО Е, ЧЕ НЕ ИСКА ДА ПРИЗНАЕ ДАРБИТЕ СИ. Човек би си помислил, че дете като нея би дало всичко на света да ги притежава. И все повтаря, че нещата стават "случайно"...

Виан също нарича случайни нежеланите или необяснимите неща. Сякаш има нещо случайно в нашия свят, където всичко е свързано, всичко е съотнесено по загадъчен, уж незначителен начин, като копринените нишки в гоблена. Нищо никога не е случайно, нищо никога не се губи. И ние, избраните, които можем да виждаме, минаваме през живота и събираме нишките, съединяваме ги, вплитаме своите дребни, добре обмислени орнаменти в тъканта на голямото платно...

Не е ли страхотно, Нану? Не е ли страхотно и подмолно, и красиво, и величествено? Нима не искаш да участваш? Да откриеш собствената си съдба в тази плетеница от нишки – и да я начертаеш – не случайно, а по свой замисъл?

След пет минути тя дойде в кухнята. Беше пребледняла от потиснат гняв. Знам какво е, познавам това главозамайващо, мъчително, непоносимо до гадене усещане за безпомощност.

– Накарай ги да си тръгнат – каза. – Не искам да са тук, когато мама се върне.

Искаше да каже: "Не искам да им давам още поводи за злорадство."

Погледнах я съчувствено.

– Те са клиенти. Какво да направя?

Тя ме погледна.

– Наистина – продължих аз. – Те са ти приятелки.

– Не са!

– О, ами тогава... – престорих се, че се колебая. – Тогава няма да е кой знае колко случайно, ако ти и аз... лекичко объркаме нещата.

Само при мисълта за това цветовете ѝ пламнаха.

– Мама казва, че е опасно...

– Може би майка ти си има причини.

– Какви причини?

Аз свих рамене.

– Е, Нану, понякога възрастните крият разни неща от децата, защото искат да ги предпазят. А понякога предпазват не толкова децата, колкото себе си от възможните последици от това знание...

Тя ме погледна озадачена.

– Мислиш, че мама ме е излъгала?

Знаех, че е рисковано. Но вече съм поемала достатъчно рискове – а и впрочем самата тя иска да бъде съблазнена. Това е бунтът в душата на всяко добро дете, стремежът да се наложи, да отхвърли малките богове, които наричат себе си родители.

Ани въздъхна.

– Ти не разбираш.

– О, разбирам. Страх те е – казах аз. – Страх те е да бъдеш различна. Мислиш, че това те отличава от другите.

Тя се замисли над думите ми.

– Не е това – каза накрая.

– Тогава какво? – попитах я аз.

Ани ме погледна. Зад вратата на кухнята се разнасяха стъклените пискливи гласове на момичета, които са замислили нещо лошо.

Усмихнах ѝ се с цялата си топлота.

– Виж, те никога няма да те оставят на мира. Сега знаят къде живееш. Могат да идват по всяко време. Вече се опитаха да по- дразнят Нико...