Джоан Харис - Бонбонени обувки

Забелязах как Ани трепна. Знам колко е привързана към него.

– Искаш ли да идват всяка вечер? Да седят и да ти се смеят?

– Мама ще ги изгони – каза тя, но не изглеждаше много сигурна.

– И после? – попитах аз. – Виждала съм какво става. Вече се е случвало на мен и на майка ми. Първо дреболии, неща, които можем да преглътнем – шегички, дребни кражби, драсканици по капаците на прозорците. Живееш с това, щом се налага, нали знаеш. Не е приятно, но живееш. Само че никога не спират дотук. Никога не се отказват. После има кучешки изпражнения на стълбите, телефонни обаждания посред нощ, хвърляне на камъни по прозорците, докато един ден някой излее бензин в пощенската кутия и всичко пламне...

Аз ли не знам? За малко да ни се случи. Окултната книжарница привлича вниманието, особено когато не е в центъра на града. Зареждат се писма до местните вестници, брошури, осъждащи Празника на Вси светии, дори малки демонстрации под прозорците с ръчно нарисувани плакати от десетина здравомислещи представители на енорията, подели ожесточена кампания за затваряне на книжарницата.

– Не стана ли същото и в Ланскене?

– В Ланскене беше друго.

Тя хвърли поглед към вратата. Усещах как мислите се въртят в главата ѝ. Бяха съвсем близо, чувствах ги като статично електричество във въздуха...

– Направи го – казах аз.

Ани ме погледна.

– Направи го. Честна дума, няма от какво да се страхуваш.

Очите ѝ блеснаха.

– Мама казва...

– Родителите не знаят всичко на света. И рано или късно ще трябва да се научиш да се грижиш за себе си. Върви. Не бъди жертва, Нану. Не бягай заради тях.

Ани се замисли, но виждах, че думите ми все още удрят на камък.

– Има и по-лоши неща от бягството – каза тя.

– Така ли казва майка ти? Затова ли е сменила името си? Затова ли толкова те е наплашила? Защо не ми разкажеш какво е станало в Ле Лавьоз?

Почти уцелих. Но не съвсем. Лицето ѝ придоби онова упорито, резервирано изражение, което подрастващите момичета владеят така добре, с поглед, който казва: "Говори си колкото искаш..."

Тогава аз я пришпорих. Съвсем леко. Разгърнах цветовете си, посегнах към тайната, там, вътре...

И видях, макар и бегло: поредица от картини, като дим над водна повърхност.

Вода. Точно така. Река, помислих си. И сребърно коте, малко коте талисман – и двете озарени от сиянието на Вси светии. Отново посегнах и този път почти докоснах... и...

Бам!

Все едно се бях облегнала на ограда, по която течеше ток. Ударът ме разтърси и ме отблъсна. Димът се разсея, картината изчезна, всяко нервно окончание в тялото ми трептеше като наелектризирано. Усетих, че не е било планирано – просто освобождаване на насъбрана енергия, като дете, което тропа с крак, – но ако аз на нейната възраст притежавах и половината от тази сила...

Ани ме гледаше, стиснала юмруци.

Усмихнах ѝ се.

– Бива си те – казах аз.

Тя поклати глава.

– О, наистина си те бива. Много си добра. Може би по-добра от мен. Такава дарба...

– Да бе, как не – гласът ѝ беше тих и напрегнат. – Дарба. Да можех поне да танцувам или да рисувам... – Ани се сети за нещо и трепна. – Нали няма да кажеш на мама?

– Че защо да ѝ казвам? Какво, да не мислиш, че само ти умееш да пазиш тайна?

Тя ме изгледа продължително.

Чух как отвън зазвъняха звънчетата.

– Отидоха си – каза Ани.

Права беше: аз надникнах и видях, че момичетата са си отишли, оставяйки разместени столове, недопити кутии кола и едва доловим мирис на дъвка, лак за коса и детска пот.

– Ще се върнат – казах тихо.

– Може и да не се върнат – отвърна Ани.

– Е, ако имаш нужда от помощ...

– Ще те повикам – довърши тя.

Ще те повикам, ще те повикам... Аз да не съм кръстницата фея?

Разбира се, направих справки за Ле Лавьоз, като започнах от интернет и не намерих нищо, дори туристически сайт, дори бегло споменаване за фестивал или сладкарница. Продължих да търся: в едно кулинарно списание се споменаваше за пекарна за палачинки. Собственичката – вдовица на име Фрамбоаз Симон.

Дали беше възможно да е Виан под друго име? Може би, макар че в статията не пишеше нищо за жената. Но с едно телефонно обаждане следата се прекъсна. Самата Фрамбоаз вдигна телефона. Гласът ѝ ми се стори сух и подозрителен – глас на жена към седемдесетте. Казах ѝ, че съм журналистка. Тя каза, че никога не е чувала за Виан Роше. А за Ян Шарбоно? Пак не. Дочуване.

Доколкото разбирам, Ле Лавьоз е съвсем малко селце. Има църква, два-три магазина, пекарната за палачинки, кафене, военен мемориал. Има големи площи обработваема земя: ниви със слънчоглед и царевица и овощни градини.