Джоан Харис - Бонбонени обувки

ТРЯБВАШЕ ДА СЕ ДОСЕТЯ, ЧЕ ТЯ ПРЕЗ ЦЯЛОТО ВРЕМЕ им е помагала. Самата аз бих направила същото някога, отдавна, в Ланскене. Първо на Алис и Нико, толкова странно подходящи един за друг, а аз случайно знам, че той и преди я забелязваше – отбиваше се веднъж седмично в цветарския магазин да купува жълти нарциси (те са любимите му цветя), но досега все не събираше смелост да я заговори или да я покани на среща.

И изведнъж на чаша шоколад...

Случайно съвпадение, казвам си.

А сега и мадам Люзерон, друг път толкова докачлива и резервирана, изпуска тайните си като аромат от шише парфюм, който всички са мислили за отдавна изветрял.

И това слънчево сияние около вратата – дори когато вали – ме навежда на неприятната мисъл, че някой може да е улеснил нещата за нас, че потокът от клиенти през последните дни не се дължи изцяло на шоколадовите ни изделия.

Знам какво би казала майка ми.

Какво лошо има? Никой не е пострадал. Не го ли заслужават, Виан?

А ние?

Вчера се опитах да предупредя Зози. Да ѝ обясня защо не бива да се меси. Но не посмях. Веднъж отворена, кутията с тайни може никога да не се затвори. А и тя ме смята за неразумна, усещам го. На фона на нейната щедрост аз съм скъперница, точно като онзи стиснат пекар от старата приказка, който искал пари за миризмата на изпечения хляб.

Знам, че ще каже: "Какво лошо има? Какво ще загубим, ако им помогнем?"

О, неведнъж съм се изкушавала да ѝ обясня. Но всеки път се спирам. Пък и може наистина да е случайно съвпадение.

Но днес стана още нещо. Нещо, което затвърди подозренията ми. С най-неочаквания катализатор – Лоран Пенсон. Тази седмица дойде няколко пъти в "Льо Роше дьо Монмартър". Вече не се учудвам и ако не греша, не шоколадовите бонбони го водят при нас.

Но тази сутрин дойде отново, спря се пред бонбоните на витрината, подуши табелките с цените, кисело огледа всички промени в обстановката, като току сумтеше със зле прикрито неодобрение.

– Хм.

Беше един от онези слънчеви ноемврийски дни, особено ценни поради това, че са редки. Ведър като лятото, с високо ясно небе и следи от дим, които приличаха на драски върху синия фон.

– Хубав ден – отбелязах аз.

– Хм – изсумтя Лоран.

– Само разглеждате или ще пийнете нещо?

– На тези цени?

– Заведението черпи.

Някои хора са неспособни да откажат безплатно питие. Лоран седна намусен, прие да изпие чаша кафе с една пралина и поде обичайната си литания:

– Да затворят кафенето по това време на годината – все едно са ме нарочили, проклетниците. Някой ми има зъб и иска да ме разори.

– Какво е станало? – попитах аз.

Той започна да се жалва: някой се оплакал, че в заведението претоплят стара храна, някакъв идиот се натровил, изпратили санитарен инспектор, който даже френски не говорел като хората, и макар че Лоран се държал съвсем учтиво с него, инспекторът взел, че се обидил от нещо и...

– Бам! Затвориха ми кафенето. Боже, накъде отива тази страна, щом затварят такова прилично заведение – заведение с дългогодишни традиции – заради някакъв проклет имигрант...

Престорих се, че го слушам, докато мислено правех равносметка на бонбоните, които са се продали, и на онези, кои то скоро ще свършат. Освен това се направих, че не виждам как Лоран си взема още една пралина, без да съм го почерпила. Можех да си го позволя. А той имаше нужда да се оплаче.

След малко Зози излезе от кухнята, където ми помагаше в приготвянето на шоколадово руло. Лоран рязко прекъсна тирадата си и се изчерви до уши.

Добър ден, Зози – поздрави той с пресилена тържественост.

Тя се усмихна. За никого не е тайна, че Лоран я харесва всеки би я харесал, – а днес Зози изглеждаше прекрасно: (кадифена рокля до петите с цвят на метличина и ботуши в същия нюанс на синьото.

Не можех да не го съжаля. Тя е привлекателна жена, а Лоран е на възраст, когато мъжете най-лесно се поддават на женския чар. Но изведнъж си дадох сметка, че занапред ще го виждаме всеки ден чак до Коледа, ще пие на аванта, ще дразни клиентите, ще краде захар, ще се оплаква, че кварталът отива по дяволите и...

За малко да го пропусна: точно когато се обръщах, тя сключи пръсти зад гърба си. Знакът на майка ми за пропъждане на лошия късмет.

Къш-къш, махни се!

Видях как Лоран се плесна по врата, сякаш го беше ухапало насекомо. Затаих дъх – късно. Беше свършено. Толкова естествено, както самата аз бих направила в Ланскене по времето, когато още не знаех какво ще ми се случи през последните четири години.