Джоан Харис - Бонбонени обувки

Може би е заради начина, по който ви карат да се чувствате: някак по-силни, по-могъщи, по-отворени за звуците и уханията на света, по-възприемчиви за цветовете и материите на нещата, с по-ясно съзнание за самите себе си, за онова, което се крие под кожата ви, в устата ви, в гърлото ви, в чувствителния език.

Само един, казвам аз.

Те опитват. Купуват.

Купуват толкова много, че днес Виан се труди цял ден, като ме остави да продавам и да поднасям горещ шоколад на посетителите. При добро желание можем да настаним шестима души – мястото е необяснимо привлекателно, тихо, спокойно и в същото време весело, а хората, които идват, забравят за проблемите си, сядат, пият шоколад и разговарят.

Разговарят, и то как! Единственото изключение е Виан. Но все пак има време. Започни на дребно, така казвам аз. Или по-скоро на едро – в случая с дебелия Нико.

– Хей, Пепеляшке! Какво има за обяд?

– Какво искаш да има? – попитах аз. – Бонбони с розов ликьор, горчив шоколад, кокоооски... – нарочно наблегнах на последното, защото знам колко обича всичко кокосово.

– Хе! Не бива да прекалявам.

Само се преструва, разбира се. Той обича да оказва престорена съпротива: усмихва се смутено и знае, че не може да ме заблуди.

– Опитай една – казах аз.

– Ще изям само половинка.

Разбира се, частите от сладки не се броят. Както и мъничка чашка шоколад с четири кокоски в чинийката или кафеният сладкиш, който Ян току-що е изпекла, или обраните останки от глазура в купата.

– Майка ми винаги забъркваше повече – каза той. – За да може накрая да имам повече за облизване. Понякога правеше толкова много, че дори аз не можех да я изям всичката... – Нико рязко млъкна.

– Майка ти?

– Тя почина – бебешкото му лице увисна.

– Мъчно ти е за нея – казах аз.

Той кимна.

– Понякога.

– Кога почина?

– Преди три години. Падна по стълбите. Мисля, че беше малко закръглена.

– Не е било леко – отговорих аз, като едва се сдържах да не се усмихна. За Нико "малко закръглена" вероятно означава към сто и петдесет килограма. Лицето му стана безизразно, цветовете му преминаха в спектъра на матовозеленото и сребристосивото, което аз свързвам с отрицателни емоции.

Разбира се, Нико се самообвинява. Знам. Може би килимът на стълбището се е нагънал, той се е прибрал късно от работа, отбил се е в пекарната и фатално се е забавил с десет минути или е седнал на някоя пейка да гледа младите жени, които минават по улицата...

– Ти не си единственият – казах му аз. – Знаеш ли, всички се чувстваме така. И аз се обвинявах, когато майка ми почина...

Хванах го за ръка. Костите под пухкавата тъкан ми се сториха тънки, почти детски.

– Тя почина, когато бях на шестнайсет. Оттогава не съм преставала да мисля, че съм виновна – погледнах го с най-сериозната си физиономия и сключих пръсти зад гърба си, за да не се разсмея. Разбира се, вярвах си – и с основание.

Но лицето на Нико изведнъж грейна.

– Така ли? – попита той.

Аз кимнах.

Чух го как изпъшка като балон с нагорещен въздух.

Обърнах се, за да скрия усмивката си, и се заех да подреждам шоколадовите бонбони, които изстиваха отстрани на тезгяха. Те ухаеха невинно, на ванилия и на детство. Хора като Нико рядко завързват приятелства. Където и да отидат, винаги са най-дебелите, живеят сами с още по-дебелите си майки, нареждат плюшени играчки по дивана и майките им с тревожно одобрение ги гледат как ядат.

Не си дебел, Нико. Просто имаш едър кокал. Ето, хапни, Нико. Добро момче.

– Може би не бива – каза той накрая. – Моят доктор казва, че трябва да намаля храненето.

Аз повдигнах вежди.

– Какво разбира той?

Нико сви рамене. Целите му ръце се разтресоха.

– Чувстваш се добре, нали? – попитах.

Същата смутена усмивка.

– Да, струва ми се. Работата е, че...

– Какво?

– Ами... момичетата... – той се изчерви. – Така де, какво виждат те? Едро, голямо, дебело момче. Мисля, че ако сваля някой и друг килограм, ако отслабна малко, тогава може би...

– Не си толкова дебел, Нико. Няма нужда да се променяш. Ще си намериш някоя. Почакай и ще видиш.

Нико отново въздъхна.

– Е, какво да бъде?

– Кутия кокоски.

Тъкмо връзвах панделката, когато влезе Алис. Не съм сигурна, че трябва да я връзвам – и двамата знаем, че той ще отвори кутията още на път за вкъщи, – но по някаква причина така му харесва: кутия, вързана с дълга жълта лента, нелепо изящна в едрите му ръце.

– Здравей, Алис – казах аз. – Седни за малко. След минутка ще ти обърна внимание.